Колин Фалконър - Стигмата

Вдигна идола и си помисли да го разбие в земята, но фигурката беше издялана от твърдо черно дърво. Трябваше огън, за да го унищожи, както беше с всички зли неща.

Метна го колкото можа по-дълбоко в дъбравата. Не го чу да пада.

Намери зидаря сред малка група мърляви мъже и жени, които с мъка вървяха през гората. Посрещнаха го с изплашени погледи, щом ги доближиха.

Симон дръпна юздите на коня си.

– Анселм Беранже. Помните ли ме?

Отдръпна качулката на расото от лицето си.

Анселм вдигна поглед към него, после погледна към свитата му от кръстоносци.

– Защо сте тръгнали след нас? Казахте, че ще ни оставите да си вървим, ако положим клетвата.

– Трябва ни зидар.

Анселм падна на колене в калта. Някакво момче до него се опита да го изправи на крака.

– Какво му има? – обърна се към хлапака Симон.

– Само е гладен, отче.

– Защо не ме оставите на мира, хора? – попита Анселм.

– Възложиха ми задача да ви върна в Монтайе. Водим и кон за вас. Тази вечер ще се сгушите до топъл огън и ще има горещ бульон и вино, което да ви съживи.

– Хайде, татко – рече момчето. – Ставайте!

– Спазарих се за вас с отец Ортиз. Поправете църквата и той ще пусне дъщеря ви.

Момчето издърпа Анселм за крака. Един от войниците доведе свободния кон.

– Качете се на коня – подкани го Симон.

– Сериозно ли говорите! Няма да ѝ сторите зло, ако възстановя църквата за вас, така ли?

– Имате думата ми.

– Ами той? – Анселм посочи към момчето.

– Кое е това момче?

– Той ми е... племенник. Трябва да дойде с мен.

Симон сви рамене.

– Много добре, нека седне до вас на коня.

Анселм се качи на седлото и издърпа Лу зад себе си. После обърнаха към Монтайе. Бежанците го наблюдаваха как си отива. Виждаше лицата им. Как го мразеха в този момент: топло огнище и горещ бульон!

Те продължиха дългия си студен поход надолу по планината към Нарбона.

Фабрисия беше прекалено изплашена, за да спи, щом се унесеше, плъховете започваха да гризат късчета плът от пръстите на краката ѝ. Сламата беше малко, а скалният под на килията беше студен. Нямаше дори дупка или кофа за нуждите на тялото ѝ. Държаха я в постоянен мрак, прикована към стената, без да знае дали е ден или нощ.

Като жива погребана. Искаше само да умре.

Щом затвореше очи, макар и за миг, я спохождаха живи, неспокойни сънища, които караха крайниците ѝ да се гърчат от страх, кървяща, унасяща се и пробуждаща се от настоящото си изтезание, така че вече не различаваше действителността от съня.

Молеше се на Богородица за милост.

Но лицето, което видя, докато се молеше, не беше на Богородица, а на Филип. Дори си помисли, че почувства топлия му дъх на лицето си.

– Връщам се за теб – каза ѝ той. – Не се предавай.

Но това беше само сън.

ВРЪЩАМ СЕ ЗА ТЕБ, мислеше си той. Не се предавай.

Беше студен ясен ден, знамето на Тулуза плющеше на северния вятър. Градът си беше спечелил известна слава. В Бургундия Филип беше слушал пътешественици да говорят за него; по-красив от Париж, казваха те, и със сигурност по-красив от Троа. Твърдяха, че там има повече от триста кулички и кули, които се очертават на небето, въпреки че той не се сещаше кой може да си е правил труда да ги брои.

А също и църквите: тук бяха кръглата базилика на Сен Сернен, квадратната кула на Сент Етиен и ей там базиликата Нотр Дам дьо ла Дорад, до нея – белите стени на църквата Далбад и Сен Ромен, всичките събрани като грамадни кораби зад стените на пристанище.

Тухлите, направени от глината на Гарона, хвърляха розови отблясъци на слънцето.

Впечатляваща гледка; но щом човек влезеше през портите, притиснатите една в друга къщи и прътовете с парцаливо пране скриваха небето и красотата на Тулуза помръкваше.

Магарета с полюляващи се товари и скотовъдци със стада от овце със сива вълна ги забавиха из улиците. Каруците бяха прорязали дълбоки коловози в калта, а из тях се въргаляха всякакви боклуци; вонята беше замайваща.

Филип чу викове; видя отряд млади мъже, всичките облечени в черно, размахали черни знамена, въоръжени с мечове и тояги, да се бият с друга, надаваща викове, група с червени кръстове, пришити на белите им роби. Хората се разбягаха, освободиха уличката и се насочиха към главната улица. По камъните пръсна още кръв. Дори в задния двор на графа войната все още бушуваше.