Колин Фалконър - Стигмата

– Яздил си дотук сам, така ли?

– Имах ескорт, войници, верни на виконт Транкавел. Когато стигнахме до града, те свърнаха на юг към войната.

– Но как се случи така? Защо воюваш тук, на юг сам? Твоите войници се върнаха във Верси без теб. Казаха, че си мъртъв.

– Оставиха ме, като мислеха, че съм мъртъв. Разликата е малка, но съществена, не мислиш ли?

– Наистина – Етиен пресуши чашата си с вино и направи физиономия, сякаш преглътна вода от канала.

Биячите му изхвърлиха двама грубияни, които се бяха осмелили да се приближат прекалено към масата им. Ето така трябва да се ходи на поклонение, помисли си Филип. Никакво тътрузене с боси нозе из манастирските галерии и спане из полето за Етиен.

– Но трябва да ти кажа, братовчеде, че живеенето ми създава повече главоболия, отколкото смъртта. Опасявам се, че мога да бъда отлъчен.

– Да, цяла Бургундия е разбунена от слуха. Разправят, че си убил кръстоносец.

– Може и повече от един да съм убил.

– Добре, няма смисъл от тънки сметки. – После зашепна:

– Само не ми казвай, че се биеш на страната на еретиците, моля те?

– Нямах такова намерение, но на някои може и така да им изглежда.

Етиен тревожно потри лице с ръце.

– Ти ума ли си си изгубил?

– Едното доведе до другото. Кръвта ми кипна, братовчеде.

Филип четеше изписаните по лицето на роднината му мисли: Етиен се чудеше какво може да означава това за бъдещето на Филип и разбира се, за неговото собствено. Един еретик в семейството беше пречка пред издигането в обществото и финансов напредък.

– Сега и аз трябва да ти направя едно признание. Излъгах те относно причината да съм тук. Не съм на поклонение. Дойдох теб да търся.

– Мен?

– Роднини сме. А онзи твой командир не удържа да лъже при вида на гроба си. Дойдох насам, за да проведа собствено разследване на историята му, и се радвам, че го направих. Сега ми разкажи всичко.

Филип му разказа за засадата на кръстоносците и как самите те са попаднали в засада, как войниците на Соасон са осакатили Рено. Етиен поклащаше глава и проклинаше тихо.

– На Годфроа и хората му ще им бъде потърсена сметка за това, обещавам ти.

– Ами Жизел?

– Вайка се, че е вдовица, но не съм я видял да скърби кой знае колко. Братята ѝ не се помайваха да предявят претенции пред короната за твоите земи и вярвам, че тя вече има няколко ухажори. Трябва веднага да се върнеш и да спасиш положението.

Ама разбира се, това беше истинската причина за пристигането на Етиен в Тулуза; семейството му щеше да оспорва собствеността на феода Верси с адвокатите на краля, ако той, Филип, не се върнеше.

Етиен се приведе.

– Истина ли е, че си дошъл да търсиш знахарка, за да излекува сина ти?

– Истина е.

Братовчед му се намръщи.

– Ами никой не може да злослови срещу това, че си се опитал да спасиш сина си с всички възможни средства. – Умът му обаче беше другаде. – Дали ти е хрумвало... Носят се слухове, знаеш. За сина ти.

– Какви слухове?

– Как Жизел ревнувала, че вече имаш син от друга жена, и го отровила.

На Филип подобна мисъл не беше му минавала през ум, но отхвърли идеята с един мах на ръката си.

– Хорски приказки. Не мога да повярвам, че го е мразила толкова, че да направи подобно нещо.

– Сигурен ли си?

Не, сега, след като Етиен беше посял съмнението, не беше сигурен. Но какво значение имаше вече?

– Прекалено е късно, така или иначе – каза той.

Етиен стискаше бокала си, сякаш душеше птиче за врата, кокалчетата му побеляха. Отпи голяма глътка и я изплю на пода.

– По дяволите! – Улови Филип за ръката. – Виж, заеми се с този въпрос, веднага.

– Какво предлагаш?

– Направи, каквото направи графът на Тулуза, когато църквата го заплашваше. Изиграй едно голямо представление, как сменяш страните.

– С каква цел?

– Сложи отново кръста, Филип.

– Ако се кача на коня към Черната планина с червен кръст на туниката си, няма да доживея залеза. Мястото гъмжи от разбойници и катари. Чух, че петдесет от хората на Дьо Монфор попаднали в засада близо до Кабаре.

– Тогава се върни начело на армия.

Филип обмисли странното предложение, докато си играеше с прокъсано място на ръкава си.

– Знаеш ли някой, който да наема войници?

– Видя ли днес схватката в града? Онези с белите кръстове, пришити на туниките им, са частна католическа армия, платена от епископа. Той разправя, че щял да ги праща на юг като подкрепление на Дьо Монфор. Ами ако ти ги оглавиш?

Филип се разсмя на дързостта на предложението.