Колин Фалконър - Стигмата

Анселм се взираше в покрива. Дълбока цепнатина зееше в свода, оставена от изстрелян с катапулта камък.

– През зимата не мога да направя много, за да я поправя – каза той на Симон. – Но вие няма да искате положението да се влоши. Мога да я закърня временно с подпори, за да не падне, ще ми трябват работници.

– Възможно ли е? Да падне, имам предвид.

– Не мога да знам, докато не се кача и не видя отблизо.

Симон огледа църквата.

– Погледнете какво са направили тези еретици! Свалили са дори светците. Само това е останало.

Той посочи към два каменни ангела, застанали на стража от двете страни на апсидата.

– Не се притеснявайте, отче. Ще ви дам нова църква. – Той се обърна към свещеника. – Как е дъщеря ми?

– Не е наранена.

– Може ли да я видя?

– Ще попитам отец Ортиз.

– Тя няма да издържи дълго в онази дупка, в която я вкарахте, особено при това време.

– Завършете работата си и тя ще бъде освободена.

– Работата ми ще отнеме месеци. Не мога дори покрива да започна преди пролетта. Ще оставите дъщеря ми да гние там, така ли?

– Зависи от отец Ортиз – каза Симон.

– Тя е невинна, никакво зло не е направила.

– Твърди, че прави чудеса.

– Казва, че вижда Богородица и понякога се моли за хората. Какво лошо има в това?

– Невероятно е, че Богородица би се появила пред дъщерята на един зидар, а не пред образован човек с духовно познание, който би могъл да използва подобно видение за доброто на всички. Павел е преживял свое откровение на пътя за Дамаск и от това е дошло просветлението на великия мъж и основаването на светата ни Църква; ако Бог се беше разкрил на овчари, какво добро би могло да произлезе от това?

– Освободете я, имайте милост.

– Обещавам ви да поговоря с отец Ортиз, Анселм. Само това мога да направя. Сега се заловете за работата си. Ще ви намеря работници сред поклонниците.

Анселм го изпроводи е поглед. Някога смяташе отец Жорда за добър човек. А сега му се струваше, че сърцето на монаха гние в него като разкапваща се отвътре ябълка.

Симон изкачи изтърканото каменно стълбище до барбикана. Отделни снежинки се носеха от прихлупеното небе, разтваряха се сред влажната и студена козина на плаща му от меча кожа. Вятърът виеше над стените и студът гореше ушите му.

Далече долу различаваше сложни шарки в снега, оставени от някакво дребно животно. Дълги пръсти от лед висяха от клоните на буките.

Еретиците казваха, че цялата красота на света е илюзия, че Дяволът я бил създал със същата цел, с която създал и телесната красота, за да прелъстява душата и тя да се мъчи да се държи за непостоянното.

Убедили бяха Жил да остане и да охранява крепостта през зимата, но новините от други места из Пей д'ок бяха мрачни. Много от замъците, които Монфор беше завоювал през лятото, се бяха разбунтували. Петдесет от неговите мъже, попаднали в засада на пътя за Кабаре, му бяха изпратени обратно без носове, устни и очи. Сега се намираха на остров на християнството, заобиколени от катарите и гоблините, които живееха в тези омърсени гори. Той се замисли за Фабрисия, която зъзнеше в своето подземие. Казаното от Анселм беше истина, тя нямаше да оцелее дълго в това време. Отец Ортиз обеща да я освободи и се отметна от думата си.

От горчивите му размисли го изтръгна тръба, която засвири тревога на главната порта. По замръзналия път трополяха копита, чу дрънченето на доспехи. Симон хукна към барбикана, помисли си, че ги нападат, но хората, които приближаваха, носеха бели кръстове върху плещите си, водеха и коне, натоварени с продоволствия. Най-накрая добри новини.

Или почти. Щом ездачите влязоха в цитаделата и слязоха от конете, започнаха проблемите. Жил прекоси устремно замръзналите локви с изваден меч.

– Какво прави това куче в замъка ми? – кресна той.

Отец Ортиз се хвърли между барона и високия рицар, който командваше подкрепленията им.

– Какво правите? – понита го отец Ортиз. – Той е един от нас!

– Той е предател!

– Трябва да се молите за повече такива предатели – отвърна му Филип. – Доведох ви сто души за подкрепление на вашия гарнизон. Или предпочитате да се биете с войниците на Транкавел сами?

Жил се обърна към отец Ортиз.

– Видях този рицар на същия този барбикан по време на обсадата! Той се биеше на страната на еретиците!

– Аз съм северняк като вас. Попаднах в клопка тук, по време на обсадата, но никога не съм се бил срещу вас. Избягах на своя глава и се върнах в Тулуза. Мислите ли, че епископът щеше да ми повери хората си, ако бях еретик?