Колин Фалконър - Стигмата

Отец Ортиз се нахвърли на Жил.

– Свалете меча си!

– Не му вярвам!

– Той носи светия кръст. Ако го убиете, ще бъдете държан отговорен. Осъзнайте се. Заобиколени сме от врагове и се нуждаем от всеки човек, когото можем да намерим. Не е ли рискувал живота си да язди през тези планини, за да ни доведе подкрепленията, от които така се нуждаем? Сега приберете меча си!

Лицето на Жил поаленя. Той върна меча си в ножницата с неохотата на човек, който сам си реже ръката. Не сваляше поглед от Филип.

– Ще си разчистим сметките ние двамата – заплаши той. – Това няма да остане така.

ОТЕЦ ОРТИЗ СЕ ИЗНЕНАДА колко бързо Анселм издигна скелето си. Някак беше успял да организира паплачта от войнствени поклонници и да ги превърне в надеждна работна сила.

Стояха заедно с отец Жорда в нефа и го наблюдаваха как работи.

– Чевръст е за човек на неговата възраст – рече той.

– Както ви казах, отче, той е един от най-добрите. В Тулуза се радваше на голяма слава. Сега, след като видяхте, че работи с истинска жар, приемам, че ще освободите дъщеря му, както обещахте.

– Обещах да го обмисля.

– Но, отче...

– Налага се да усвоите добродетелта на подчинението, братко Жорда. Защо винаги трябва да спорите с мен?

– Но аз говорих с много хора, които са я познавали. Никога не е твърдяла, че прави чудеса. Не представлява никаква заплаха за вярата ни. Трябва да я пуснете.

– Чухте ли как ми говори при портата? Не мисля повече да разисквам този въпрос с вас, брат Жорда. – Той отново насочи вниманието си към зидаря. – Какво прави там горе, според вас?

Извика го да слезе. Анселм се спусна по скелето с пъргавината на човек, два пъти по-млад от него.

Носеше само ръкавици без пръсти и туника, забеляза отец Ортиз. Изглеждаше неуязвим за студа.

– Има проблем – рече Анселм, щом пъргаво скочи на пода.

– Какъв проблем?

– Оглеждах пукнатините в свода и докато го правех, открих надпис. На латински е, според мен. Не мога да го прочета. Може да е свещен и да се налага да бъде запазен, но се притеснявам, че е оставен от катарите.

– Защо биха сторили подобно нещо?

Анселм сви рамене.

– Бих искал да го видите. За пръв път виждам надпис на подобно място.

Подпряха дървена стълба на скелето, което водеше до платформа до средата на купола, нагоре водеше въжена стълба. Отец Ортиз се поколеба, после подпъхна расото си във въжето на кръста си, както би направила една жена с полите си. Последва Анселм нагоре по стълбата. Платформата се олюля под тежестта им.

Анселм стигна с лекота дъските под свода. Отец Ортиз се изкачи с усилие по въжената стълба и се присъедини към него.

На половината на пътеката зидарят посочи нещо върху изваяния камък. Отец Ортиз се приближи. За пръв път се намираше на скеле, започна да се поти въпреки студа.

– Вижте тук – каза Анселм.

Отец Ортиз видя какво сочеше Анселм – кръст, издълбан в камъка, а до него думите: Рекс Мунди . Рекс Мунди, царят на света! С това име катарите наричаха Дявола.

– Това е светотатство – отсече отец Ортиз. – Как се е озовал тук?

– Аз го поставих, отче.

– Вие? Какво искате да кажете?

– Исках да го видите, преди да умрете. Исках да разберете какво мисля за вас и всички свещеници като вас.

Отец Ортиз се взираше в него, объркан.

– Какво говорите?

– Никога няма да я пуснете. Знам, че няма да го направите. Ще я оставите да изгние в подземието.

– Разбира се, че ще я освободя. Имате думата ми. Сега ме оставете да сляза!

– Високо е, нали? Толкова сме високо, почти в небето сме. Можем заедно да го стигнем, ако искате.

Отец Ортиз погледна назад през рамо. Въжената стълба изглеждаше толкова далеч. Той се затътри назад по дъските, натам, откъдето беше дошъл.

– Помисли за душата си, Анселм. Ако сториш зло на свещеник, ще бъдеш проклет навеки.

– Може и да си струва.

– Ако умра, и тя ще умре! Договорихме се, помните ли? – Той видя Симон далеч долу и изкрещя към него: – Помогнете ми!

– Договорили сме се. Вече не вярвам на никого от вас, кучи синове.

Отец Ортиз се обърна и се запрепъва към стълбата, но Анселм беше по-бърз. Уви ръце около него и лесно го задържа.

– Вечно ще гориш в Ада заради това!

– Струва си да е цяла вечност, дяволско изчадие. – Скелето помръдна и се олюля. – Чудя се кой е прав, вие или катарите? Едните трябва да грешат. Скоро ще го разберем със сигурност. И край на чуденето, нали?

Отец Ортиз се изпусна в гащите. Анселм се намръщи от отвращение.