Колин Фалконър - Стигмата

Филип реши да му се довери, нямаше друг избор. По навик направи кръст над трупа на отец Ортиз и излезе от криптата.

МЪРТВАТА ЖЕНА беше една от онези, които следваха лагера, и нямаше на никого да липсва.

Лежеше в ъгъла на църквата като купчина парцали. Само Бог знаеше каква гнилоч или болест я беше отнесла, въпреки че някога май е хващала окото. Тя измърмори последната си изповед, но беше толкова слаба, че едва я чуваше. Даде ѝ опрощение на греховете все пак; скоро щеше да е проблем на далеч по-прозорлив съдник от него.

Когато и последният ѝ хрип отшумя, той направи кръст и стана.

– Какво да правим с нея? – попита един от войниците.

– Отнесете я в криптата.

Двамата войници се спогледаха. Единият се ухили, другият поклати глава, тъжно беше да се види докъде беше паднало мнението за духовниците, щом си мислеха, че възнамерява да изнасилва труп. Само че вече не го беше грижа какво мислят подобни хора за него.

Недалеч Филип седеше, коленичил пред олтара на Богородица в трансепта, и се взираше в кървавите петна по земята. Някои от тях бяха плиснали нагоре по колоните. Фабрисия винаги беше описвала баща си като благ великан; но подобна благост не е вечна, помисли си той. Бяха докарали клетия човек до ръба на лудостта. Страшен е онзи, който няма какво да губи.

Питаше се как ли страда Фабрисия. Само още няколко часа, помисли си той, търпение. Тази нощ ще я измъкне от гроба, в който я бяха погребали. Нямаше да го обмисля дълго. Прекалено много хора беше провалил в живота си. Този път нямаше да го направи.

– Отивате си, така ли? – Вдигна очи. Беше Лу. – Зидарят уби свещеника. Бях тук. Видях всичко.

– Зидарят беше смел човек.

– Беше луд. Фу [39] Fou (фр) – луд. – Бел. Прев. . За мен ли се върнахте?

– За жената.

– Ще я изведете оттук, така ли?

– Тази вечер. Искаш ли да дойдеш с нас?

– Казвате го само защото, ако не ме вземете, мога да кажа на Жил всичко, което знам за вас.

– Отчасти. Но също така ти дължа живота си. Не съм го забравил.

Лу коленичи. Взираше се в изображението на Богородица на стената до него.

– Тогава няма да тръгнете без мен?

– Чакай до конюшните тази вечер след вечернята. Имаш думата ми.

– И трябва да я спазите, сеньор. Ще съжалявате, ако не го направите.

Филип го изпроводи с поглед, докато момчето се изнизваше. Наистина ли го беше заплашило? Може би трябваше да се вслуша в съвета на Рено онази вечер на пътя. Сеньор, идеята не е добра.

Симон дръпна настрана тъмничаря Ганаш. Човекът не беше, както и предполагаше, напълно тъп. Дъхът му вонеше на чесън, а зъбите му бяха гнили, но знаеше стойността на парите.

Симон разбра и че Ганаш се страхува от него, затова го прониза с поглед и му даде да разбере, че може да е също толкова безжалостен, колкото и предшественика си отец Ортиз.

– Да не си гъкнал или лошо ти се пише. Ще имам грижата.

– Отче, аз съм почтен човек – рече Ганаш, неспособен да оцени иронията в думите си. – Можете да разчитате на мен.

Трябва да разчитам на теб само няколко часа, помисли си Симон. След това е без значение.

Няколко часа по-късно Ганаш дръпна резето на капака и Симон влезе в дупката.

Вдигна факлата и огледа бледия скелет пред себе си на светлината от свещта. Фабрисия беше покрита с мръсотия и рани.

Усети духът му да се раздира като велен.

– Свали си дрехите – каза той.

Тя вдигна ръце, за да скрие очите си, факлата я заслепяваше.

– Отец Жорда?

– Свали си дрехите – повтори той. Даде ѝ вълнена туника, плащ и някакви ботуши. – Сложи тези. Обличай се, бързо.

Тя започна да сваля изгнилите парцали по себе си, но пръстите ѝ, станали безчувствени от студа, бяха пипкави.

– Обърнете се – каза Фабрисия.

Облече новата рокля и сложи наметалото, което ѝ беше донесъл. Плащът беше от меча кожа и имаше качулка. Такава топлина пазеше; не беше чувствала топлина, откакто я бяха вкарали на това място.

– Трябва да побързаме – рече той.

– Какво става? Къде ще ме водите?

– Ще те измъкна оттук.

– Отец Ортиз освободи ли ме?

Как би могъл да отговори на този неин въпрос, без да ѝ разкаже всичко случило се? Вместо това коленичи пред нея.

– Мислиш ли често за онова, което сторихме онзи ден?

– Понякога.

Той вдигна расото си.