Колин Фалконър - Стигмата

– Ако съм прокълнат, този път ще бъда прокълнат като мъж, а не като половин мъж.

– За какво говорите?

– Тя ще ви разкаже – рече Симон. – Сега вървете, преди някой да е вдигнал тревога.

Фабрисия протегна ръка към него. Симон я улови и целуна пръстите ѝ.

– Вървете с Бог – рече той.

Филип се метна на другия кон и го пришпори. Вятърът простена през отвора на пещерата и завихри ледени пръски.

– Сбогом, свещенико – рече Филип.

– Dieu vos benesiga – повторно ги благослови Симон и изчезна в тъмнината.

ЖИЛ СЕ СЪБУДИ, плувнал в пот. Отново кошмар. Един от слугите му стоеше до него и го разтърсваше за рамото. Плесна ръката на мъжа и седна.

– Какво правиш тук?

Мъжът се отдръпна.

– Сеньор, съжалявам, че ви будя. Но един човек иска да ви види.

– Посред нощ е, в името на светата Божия карантия!

– Каза, че е на живот и смърт и че иска веднага да ви види.

Един от стражите блъсна натрапника в стаята. Слугата подаде на Жил нощната му роба, а той стана от леглото и впери поглед в келеша, който се беше осмелил да дойде в стаята му в подобен час. Оказа се някакво джудже.

Момчето ни най-малко не изглеждаше уплашено от него, проклето да е.

– Аз съм Лу, сър.

– Набийте го и го изхвърлете – обърна се той към стражите си.

– Не, сеньор! Моля ви, сеньор, ако пожелаете да изслушате, каквото имам да ви кажа, няма да съжалявате.

– И какво може да знаеш, което да ме интересува?

– Сведения, сеньор. Имам сведения, които бихте искали да чуете.

На Жил му се прищя да му тегли един здрав шут, но се възпря.

– Какви сведения?

– За французина, когото не харесвате. Онзи, дето дойде с новите войници на епископа.

– И какво за него?

– Излъга отец Ортиз за името си. Истинското му име е Филип дьо Верси. Той е онзи, който устрои засада на хората ви.

– Ти откъде знаеш?

– Бях с него. Видях всичко.

Жил скръсти ръце.

– Кой си ти, момче? Как влезе в Монтайе? От поклонниците ли си?

– Аз съм сянка, сеньор. Промъквам се тук, после там, никой не ме забелязва. Видях едни неща за Филип дьо Верси, които ще искате да научите. Ако мога да ви кажа къде е сега, няма ли да искате да го чуете?

– Той е в крепостта.

– Беше, сеньор, вече не е.

– Какво говориш? Отишъл ли си е? Как?

– Искате да го видите мъртъв и вкочанен, нали? Затова първо ще се спогодим, сеньор. Така е правилно.

– Да се спогодим?

Сериозно говори, помисли си Жил. Това нищожество, тая гнус от помийна яма иска да се пазари с мен?

– Да се спогодим тогава. Ти ще ми кажеш каквото знаеш, а аз няма да те пребия до смърт на двора. – Надвеси се над него. Лу дори не трепна. Стиска му, няма грешка, а беше висок, колкото ръжен. Жил протегна ръка и слугата му подаде кесията. Даде на момчето сребърен дение. – Кажи ми къде е.

Лу му върна монетата.

– Не искам пари, сеньор.

– А какво искаш?

– Искам кон с бяло петно над окото. Искам да спя в пухено легло. Искам да ме отведете в Нормандия във вашия замък и да ме направите оръженосец.

Жил го улови за гърлото и го притисна до стената. Свети Боже, можеше да го стиска така като парцал и да го метне през прозореца. Но после отметна глава и се разсмя.

– В името на Дявола, безсрамен малък негодник, това си ти. Много добре, ще изпълня желанието ти. – Пусна го. – Кажи ми, каквото знаеш, и не се помайвай.

– Под конюшните има тунел, който води вън от замъка по таен път. Той взе жената от затвора и възнамерява да отиде в Каталуния.

– Как я е измъкнал от затвора?

– Свещеникът му помогна.

– Свещеникът? В името на косматите нечестиви топки Сатанински, защо му е да го прави?

– Не знам, сеньор. Но той го направи. Видях го със собствените си очи, наистина.

Жил го вдигна и го метна на леглото.

– Ето, момче, ето ти пухеното легло. Настани го удобно, слуга, защото си го заслужи. Донеси ми доспехи и събудете командира ми. Кажете му, че го чака задача.

– Ами моят кон? – попита Лу.

Жил впери поглед в него.

– Ще те заведа в Нормандия, за да си моята малка сянка там. Ако ми вършиш такава работа, каквато свърши тук за мен, ще си получиш коня. – Поклати глава. – Когато топките ти паднат, момко, ударът от тях ще отекне чак в Константинопол. – Обърна се към слугата си. – Бързо! Чака ме работа!

СНЕЖНА ФЪРТУНА беше нахлула от косовете [41] Causse (фр.) – обширно и високо варовиково плато, сухо и прорязано с дълбоки долини, покрити с бедни пасища. – Бел. Прев. през нощта и покрила с бял воал долината. Но зората дойде студена и синя, от блясъка на снега на ярката слънчева светлина я боляха очите.