Колин Фалконър - Стигмата

Намираха се във високите проходи и пътят беше коварен. Филип водеше и двата коня за поводите им. Фабрисия, все още не можеше да се съвземе от мъчението в затвора, трябваше да се държи здраво за халките на коня си, за да не припадне. Тялото ѝ беше вцепенено от студ дори под плаща от меча кожа, който Симон ѝ даде.

Снегът беше затрупал пътеката нагоре в планината. Светът, тук на високото, беше притихнал, чуваше се само как някой клон изпращява и пада някъде из гората, неудържал под теглото на белия товар.

– Манастирът в Монмерси е точно зад билото – рече тя.

Сякаш като потвърждение през снега притича лисица с плячката си, между челюстите ѝ висеше пиле.

– Тук има само едно място, откъдето да се крадат пилета – рече той.

Кръвта на птицата обагри снега, яркочервено върху девствено бяло.

– Не мислех, че някога пак ще ви видя, сеньор.

– Много лесно щеше да е да се върна. Изкушавах се. Не можах.

– Какво стана в Тулуза?

– Убедих епископа, че съм негов човек. Той прие покаянието ми и ми даде сто души, които да доведа на помощ на Симон дьо Монфор. Разделихме се най-дружески, но след случилото се сега надали ще говори много любезно за мен.

– Какво покаяние?

– На колене, с гол гръб, с въженце за покаяние около врата ми, последваха сто пръчки, доста кротки, според мен. След това бях приветстван в любящото лоно на Църквата.

– Позволили сте да ви бият?

– Струваше си. Болката беше търпима.

Малко омаловажавам, папското псе ме би като куче. Престара се, раболепната, лицемерно набожна гад!

Филип спря, вперил поглед през долината. В далечината различи върхарите на Пиренеите, вратата към Каталуния и сигурността. Конят му потрепери, заудря с копита по земята. От ноздрите му се издигаше пара. Трябваше да ѝ каже за баща ѝ по някое време. Тя трябваше да знае. Чудеше се как ще намери думи.

– Фабрисия – подхвана той.

Не се наложи да продължава. Лицето му ѝ каза всичко.

Тя постави пръсти на устните му.

– Моля те. Не го казвай.

Но той трябваше да ѝ каже колко много е пожертвал Анселм за нея.

– Той се е върнал за теб. Отец Ортиз го накарал...

Не довърши. Чу шум сред дърветата от лявата им страна, изстъргването на конска юзда. Присви очи срещу блясъка на снега, видя отряд конници, които ги наблюдаваха много спокойно от линията на дърветата. Онова, което не видя, беше стрелецът, който го уцели в средата на гърдите. От силата на удара той се преобърна през ръба на скалата и падна в бездната.

– ФИЛИП!

Фабрисия скочи от коня си. Но щом краката ѝ докоснаха земята, се плъзна по леда и едва не падна и тя.

Лежеше по гръб, вцепенена. Чу потракването на конски копита и мъжки смях. И тогава излязоха иззад дърветата, дузина, всичките с качулки и плащове. На щитовете им бяха трите сини орела на рода Соасон.

Един от мъжете държеше арбалет. Хилеше се към нея. Имаше счупен зъб.

Жил слезе от коня си, подаде юздите на командира на отряда. Свали кожените си ръкавици и ги пъхна в колана.

Приклекна.

– Познавам те – рече той. – Ти си зидарската щерка, нали? Ако зависеше от мен, щях да те изгоря с проклетата ти майка. Това можеше да спаси живота на онзи монах, но той не ме слушаше.

– За какво говорите?

– Не знаеш ли? Ама разбира се, нали беше в подземието. Той не ти ли каза, твоят любовник с благородна кръв? Онзи испански монах нареди на баща ти да поправи църквата и някак дъртият му кучи син успял да го убеди да се качи на скелето с него. Щом Ортиз се качил, зидарят го сграбчил и заедно с него се хвърлили отгоре. Подът беше пръстен, та оставиха прилична дупка. Изгорихме тялото на баща ти, превърнахме костите му в пепел, както бихме направили с всеки еретик.

Фабрисия се изплю в лицето му. Устата ѝ беше суха, затова нямаше кой знае колко слюнка, но ѝ достави удоволствие да го види как трепва. Зашлеви я здраво, преди да избърше лицето си.

– Покажи ми ръцете си – рече той.

Фабрисия не помръдна. Той сграбчи китките ѝ, смъкна ръкавиците и се вгледа първо в едната, после в другата ръка, после ги обърна.

– Къде са раните, за които всички говорят?

– Заздравяха.

– Значи, е било само поредната измислица. Така си и знаех. Ами твоите лечителски сили? Или и те са били още един от курвенските ти номера? – Отново я зашлеви и се изправи. Кимна към скалата. – Този умря по-бързо, отколкото се надявах. Исках лично да свърша тази работа, когато реша. Все пак честта е отмъстена.

Станало беше, както в съня ѝ. Филип беше загинал и сега това чудовище с розови очи щеше да убие и нея. Не я беше грижа, всички, които обичаше и които я обичаха, вече бяха мъртви. Предпочиташе да е с тях.