Колин Фалконър: Стигмата

Жил обаче отново стана, постави ръка на гърдите на Симон, за да му попречи да излезе.

– Епитрахилът ви няма да ви трябва, отче, няма да правя такава изповед. Не ми трябва опрощението ви за нещо, сторено от мен, за което съм сигурен, че Бог откровено ще одобри. Самият папа казва, че убийството на еретици не е грях, тогава за какво да се изповядвам? Но все пак ще ви кажа какво сторих. Вие сте свещеник и ще ви хареса да го чуете.

– Слушам ви, сеньор.

– Обвинявам себе си за убийството на Филип дьо Верси. Не от собствената ми ръка, разбирате ли, дадох заповед да бъде убит. Проявих милост във всяко отношение, защото смъртта му беше по-бърза, отколкото заслужаваше.

– Грях е да убиеш друг християнин както на небето, така и на земята.

– Той не беше християнин, въпреки че се преструваше на такъв.

– Той беше командир на кръстоносците, които ни изпрати епископът на Тулуза!

– Той беше предател, предал епископа и Бог. Открих го да помага на еретик да избяга. Това поведение на християнски рицар ли е?

– Имате ли доказателства, че е бил еретик? Защото, ако нямате, ще бъдете прокълнат пред Бог и пред краля на Франция. Филип дьо Верси не беше отлъчен, затова не сте имали право да го убивате!

– Вашият монах не навлизаше в подобни законови детайли в Сент Ибар. Той ми каза да избия всички там и да оставя Бог да реши кой е еретик и кой е вярващ. Помните ли? Но според мен вие прибързахте в съденето. Нека ви разкажа какво още направих, после, може би, убежденията ви ще се засилят.

Той побутна Симон към олтара.

– Онази жена Беранже. Виждали ли сте белезите от раните по ръцете ѝ? Казват, че от време на време на тези места при нея се появявали дупки като раните на Христос след разпъването на кръста. Вярвате ли в тези истории, отче?

– Не знам в какво да вярвам.

– Разправят и че правела чудеса, че можела да изцелява. В това вярвате ли?

– Някои говорят, че можела да прави чудеса. Тя винаги го е отричала.

Очите на Жил се насочиха към свещите на олтара, от които се издигаше черен дим, докато горяха, восъкът пращеше.

– За какво се молехте?

– Молитвите на човек остават на собствената му съвест.

– Нека позная. Дали пък не сте се молили за собствената си душа? Знам какво сте направили, отче! Знам, че сте отишли в затвора, подкупили сте моя тъмничар, знам, че сте освободили затворничката на отец Ортиз и че сте заговорничили в това заедно с Филип дьо Верси. Знам, че сте уредили два коня да бъдат в очакване на бягството им. Само не знам защо.

Симон запази мълчание. Убил беше Филип, ясно; но какво е направил с Фабрисия?

– Що за свещеник сте вие? От самото начало ми бяхте чуден. Има нещо у вас, което не ми дава мира, но не мога да разбера какво е. Ще ми кажете ли?

– Какво направихте с онова момиче Беранже?

– С нея, да! Видяхте ли как постъпи баща ѝ с монаха? Ако някога съм виждал дяволско дело, това е било. Човек отива в Ада, ако погуби себе си, помислете си какво го очаква, ако едновременно със себе си убива и друг. На всичко отгоре свещеник! Какво е наказанието за това, според вас? Има ли по-лошо място от Ада, с още по-свирепи наказания за подобен човек?

– Какво направихте с нея?

– Какво би направил един християнски рицар с вещица, семката на подобен човек? Тя трябва да плати за греховете на своя баща, не мислите ли?

Като видя изражението на Симон, той се приведе и прошепна на ухото на свещеника точно какво е направил до най-малките подробности.

Филип с усилие се мъчеше да закрепи крака си, като разчиташе на здравината на ръцете си. Пръстите му бяха вкочанени и почти безполезни. Нямаше да издържи повече, усети как силата му го напуска.

Погледна надолу, откри процеп в скалата, пъхна крака си в него. Сега коляното му беше присвито, това щеше да му помогне да се оттласне достатъчно, за да се захване по-нагоре.

Издърпа се, затърси нова опора, усети стабилност под крака си и се напрегна за последно усилие. Протегна дясната си ръка и на сляпо опипа за какво да се захване, каквото щеше да е, стига да не беше покрито с хлъзгав лед. Използва дори брадичката си.

Усети как се изплъзва от ръба.

Кракът му застърга по скалата, после пръстите му, ноктите му; улови се на здраво и отново се оттласна с крак, прехвърли коляно през ръба на скалата и пропълзя по корем над ръба ѝ, най-накрая легна изтощен на снега и простена.

Отвори очи и погледна към ръцете си. Повечето от ноктите на дясната му ръка ги нямаше, но беше така премръзнал, че почти не чувстваше болка. Гледаше ги смаяно. Как беше възможно да си причини такива рани и да не усети? Изпод ноктите му бавно изби черна кръв.