Колин Фалконър: Стигмата

Той се претърколи и застана на колене.

– Фабрисия?

Погледът му беше замъглен и онова, което виждаше, нямаше смисъл. Направи опит да се изправи и се препъна. Падна, отново се изправи.

– Фабрисия?

И тогава я видя. Олюля се на пети.

– Не – простена той.

– НЕ! – РЕЧЕ СИМОН.

Жил се усмихваше.

– Не мислите ли, че това е съвършеното възмездие?

Симон посегна зад себе си, пръстите му се сключиха около тежкия меден кръст на олтара. Замахна с него към главата на Жил.

Неочакваната жестокост изненада и двама им. Ръбът на трансепта го удари по слепоочието и от силата, с която беше замахнал свещеникът, се заби с върха си в черепа.

Жил падна, без да издаде звук. Просна се по гръб, по плочите рукна на ритмични тласъци кръв. Краката му заритаха, най-накрая застина неподвижен. Очите му все още бяха отворени.

Симон изпусна кръста на пода.

Дълго време се взира в трупа.

– Добре – рече той на глас донякъде за собствено уверение. – Свърши се – Краката му омекнаха. Той рязко се отпусна на стъпалата. – Убих го. – Умът му отказваше да побере мащаба на деянието му. Повтори го отново на висок глас, за да се убеди. – Убих го.

Изправи се и отново седна. Изрита разпятието, изчисти го, преди да го постави на олтара, съвършено центрирано. Коленете му го предадоха. Седна на пода.

Трябваше да направи нещо, но разумът му беше вцепенен. По стената имаше фини пръски кръв. По ръцете му също имаше кръв.

– Не може да останеш тук – рече си той и затича нагоре по стъпалата на криптата.

Жил я беше разпнал на един бор.

Сигурно бяха донесли кръста със себе си, осъзна Филип. Следователно не беше действал случайно, сигурно го е замислил отпреди. Филип тръгна през снега, падна на колене пред кръста, вперил поглед в двете ярки кървавочервени петна на снега от кръвта, изтекла от ръцете ѝ.

Фабрисия дишаше, но едва доловимо. Слаба струя пара се издигаше от устните ѝ, когато гърдите ѝ се повдигаха в измъченото ѝ усилие да вдиша въздух. Не осъзнаваше, че е там, не отвори очи, когато я повика по име.

– Не умирай – рече той.

Забили бяха пирони в ръцете ѝ и завързали въжета около китките ѝ, както и между лактите и раменете ѝ, за да я държат на кръста. Когато римляните наказваха някого, на разпнатия му бяха необходими три дни да умре, но тук, през зимата заради студа смъртта щеше да я отнесе много по-рано.

Как да я сваля, запита се той. Кръстът беше закован в ствола. Той застана зад нея и заудря с дясната си ръка по него. Тя простена, сякаш дървото се вряза в гърба ѝ. Филип застана пред нея, опря десния си крак о дънера и задърпа с всички сили. Най-накрая кръстът се откова и тя увисна с проплакване на въжетата. Почувства как тежестта ѝ се отпуска върху него. Пусна я на колене, после я положи по гръб. Фабрисия извика от болка.

Махна въжетата, с които я бяха вързали към разпятието.

Клепачите ѝ се отвориха.

– Филип?

– Не говори. Ще те освободя от това.

Когато се наведе над нея, кръстът от мед и гранат, който му беше дала, се измъкна от ризата му и присмехулно провисна между тях. Филип го дръпна, скъса верижката и го запрати с всичка сила между дърветата. Изкрещя клетва за мъст и убийство, изслуша как викът му отекна из планините. После падна отново на колене до нея, мъчеше се да се овладее.

Нямаше лесен начин. Никога нямаше да успее да измъкне пироните, можеше само да издърпа ръцете ѝ през тях. Предположи, че понеже са сковани от студа, болката няма да е толкова силна, колкото щеше да е, ако тялото ѝ е топло. Направи го бързо, издърпа първо дясната ѝ ръка, после лявата. Тя извика и двата пъти, а по снежнобелия сняг се появиха ярки кървави петна.

Вдигна я на ръце. През дърветата се виждаше дим. Спомни си думите ѝ, че са близо до Монмерси. Трябваше да бърза, преди студът да ги е убил или да са дошли вълците.

Понесе я през снега, обещаваше ѝ разплата и живот при всяка стъпка.

Бернадет чу камбаната на параклиса да бие за литургията в третия час. От смолистото дърво, което използваха за огрев в параклиса, се издигаше миризлив мазен дим. Дървата, които горяха, даваха оскъдна топлина и я караха да кашля.

Тежкият сняг, паднал толкова рано, беше знак за дълга зима, рязка смяна след изпепеляващото лято. Засуети се около задълженията, които имаше сега, когато беше игуменка. Съдбата на обителта и малката му общност бяха вече изцяло нейна грижа; предишната игуменка се беше освободила от страданията си в последния горещ ден на лятото.