Колин Фалконър - Стигмата

Игуменката се умълча за известно време, докато осмисли чутото. Прекръсти се.

– Тя ще се оправи ли? – попита я той.

– Лечителката каза, че раните на ръцете ѝ са се възпалили. Това е странно.

– Странно ли?

– Когато беше при нас, имаше рани на ръцете и на краката през цялото време, но те не загнояваха. Освен това е много премръзнала. Пък е кожа и кости, клетото момиче.

– Ще оцелее ли?

– Ако такава е Божията воля.

Аз знам колко изменчива е волята му, помисли си Филип.

– Най-страшното е насилието, което е оказано над духа ѝ. Опасявам се, че дори ръцете ѝ да оздравеят, все още ще има белег дълбоко в душата ѝ. Мисля, че ще ѝ трябва много време, дълго след като раните са се затворили, за да се възстанови от изтезанията, на които са я подложили. Ще ѝ трябват обич, търпение и Божията благодат. Къде ще открие такива дарове в този свят?

– Аз ще се грижа за нея.

– Не мисля, че това е умно. С цялото ми уважение, сеньор, вие сте човек на насилието. Що за покой ще открие тя с вас?

– Какво говорите?

– Според мен Фабрисия трябва да остане при нас. Светът не е място за нежни души като нея. Тук тя може да открие истинско убежище. Разбира се, това е само мнението на бедна монахиня, която е прекарала целия си живот в манастир.

Филип протегна ръка и леко я постави на челото на Фабрисия, приглади кичур от косата ѝ.

– Обичам тази жена.

– Излишно е да ме убеждавате в това. Спасили сте живота ѝ. Но ние показваме отдадеността си не само с онова, което имаме, но и с жертвата, която правим. В крайна сметка, можете да откъснете цвете и да го пазите между страниците на някоя книга, но тогава то вече не е цвете. А и ако сте отлъчен от Църквата, кое ще е това място, на което ще отидете и то ще е безопасно за вас, какво остава за Фабрисия? Оставете я, сеньор. Тя не се нуждае от живот като вашия.

Права е, помисли си Филип. Светът, в който аз живея, не е място за нея. Върнах се да я взема, както обещах, но ще е погрешно да я задържа само защото така искам.

Обори глава.

– Толкова искам да стане моя съпруга.

– Тя е дъщеря на зидар със склонност към загадъчни рани и видения. Вие сте войник. Възможно ли е изобщо?

Филип кимна.

– Не мога да си тръгна, докато не разбера, че е добре.

– Останете, докато времето се оправи. Можем да ви дадем магаре и малко храна. Къде ще отидете?

– Имам дела, за които да се погрижа. Както казахте, сестро. Аз съм човек на насилието. Имам още една сметка за уреждане, преди да напусна Албигоя.

Отдели човек от семейството му, мислеше си Симон, и какво остава от него? Вземи майка му, баща му, братята му, вземи правото му да се жени и да създаде собствено семейство, какво остава?

Оставаше надеждата за Бог и небето; оставаха манастирът и молитвената скамейка; оставаше Църквата като единственото място, към което някога ще принадлежа.

Но вземи увереността във вярата – какво остава? Увереността е необходима. Човек трябва да знае; не бива да има място за съмнение. Не можеше да посвети целия си живот на вяра, която най-накрая нямаше да му донесе изкупление.

Защото, ако бъде отнет Бог – какво остава? Само две неща: звукът от биенето на сърцето и безименен черен ужас.

Светът беше загърнат в бяло. Върху земята сякаш беше хвърлено одеяло, за да я накара да притихне.

Различи черната сянка на пещера в основата на скалата. Нямаше знак, че там се спотайват хора, но това не означаваше, че е празна. Усещаше очите, които го дебнат. Вероятно го бяха видели доста по-рано, още когато е идвал към долината.

Привърза коня си към едно дърво.

Помисли си, че вече са намерили Жил. Дочуваше камбаните да бият в Монтайе, камбанният звън се лееше ясно в замръзналия въздух. Конярчето вече ще се е разприказвало пред войниците за припряното заминаване на свещеника. Щяха да разберат, че той е убил великия пер.

– Ехо! – извика той.

Влезе в пещерата, откри останките от огън. Разтри пепелта между пръстите си. Все още беше топла.

Падна на колене. Внимавайте, ще ги изхабите , чу той подигравателния глас на Жил.

Хубаво, но вече видяхме кой по-напред беше изхабен. Подът на пещерата беше покрит с едър пясък. Чу някъде да капе вода.

Изрече "Отче наш". Видя движение в полумрака.

Бяха поне шестима: мъже или жени, невъзможно беше да се каже, всички носеха качулки. Почакаха, докато приключи с молитвата си.