Колин Фалконър: Стигмата

Бернадет се взираше през прозореца над полегатия покрив на манастира и наблюдаваше как снегът се сипе от небето. Непрестанно се притесняваше от разбойници. Войната опустошаваше този край, а сега имаше и бежанци и престъпници от Арагон, които скитосваха навсякъде.

Ето там! Нещо се движеше от долината към тях. Тя измърмори молитва и впери поглед отново. Не беше вълк, прекалено голямо беше за вълк, но и твърде малко, за да е мечка или кон. Сигурно е човек. Който и да беше, той беше сам и се движеше странно. Игуменката хукна по каменните стъпала на галерията, викаше към пазачката на вратата.

Забърза към портата, отвори капака и впери поглед навън.

– Какво има? – попита портиерката, привдигнала полите на монашеската си одежда, докато тичаше.

– Там навън има нещо. Отвори!

Портиерката – сестра Мари – погледна през решетката.

– Ама ние не знаем кой е и какво търси. Може да е опасно.

– Отвори вратата! – повтори Бернадет.

Снегът беше навял до коляно. Бернадет трябваше да го прескочи. Вече виждаше, че странникът е мъж и че носи нещо; ако се съдеше по начина, по който залиташе с товара си, с мъка щеше да стигне до портата.

За всеки случай сестра Мари се върна за тоягата си. Тя се уповаваше на силната молитва и тоягата.

Мъжът се свлече на колене, щом видя Бернадет да тича към него.

Носеше някого, видя тя, млада жена. По брадата му имаше лед и двамата бяха без плащове, само по туники. Ръцете на жената бяха окървавени, а лицето ѝ – посиняло. Мъртва беше.

– Помогнете ѝ – рече мъжът.

Портиерката се притече на помощ на игуменката. Изплаши се, като видя, че мъжът носи меч, преметнат през гърба му, и го взе за разбойник. Удари го по тила с тоягата си и го просна на снега.

– Сестра Мари, какви ги вършите?

Мъртвата жена помръдна. Отвори очи, протегна ръката си със засъхнала кръв по нея и докосна лицето на мъжа.

– Благодаря ви, сеньор – прошепна тя.

– Извикай другите! – нареди Бернадет на портиерката. – Живо! Да подготвят гореща баня и да се запали огън. И веднага хвърли тая тояга!

Коленичи до жената и я прегърна. С изумление осъзна, че я познава.

– Фабрисия.

ЗАТОПЛИХА КАМЪНИ и ги поставиха в леглото ѝ и макар че монахините и в най-свирепите зими спяха само с тънко вълнено одеяло, донесоха и я завиха с единствената меча кожа и всяко свободно килимче, което имаха, за да я стоплят. Болногледачката направи лапи на ръцете ѝ.

А после се молиха за нея.

Колкото до мъжа: единственото, което той каза, беше, че името му е Филип и че неговите рани не са важни, макар цели два дни да не можа да се вдигне от леглото, без отново да падне. Повръщаше всеки път когато се раздвижеше.

– Получили сте сериозен удар по главата – рече му болногледачката. – Имате цицина, колкото кокоше яйце.

Ръцете му бяха лошо издрани, лекуващата го монахиня внимателно измъкна разкъсаните остатъци от ноктите му. Той търпя, без да се оплаква.

Болногледачката откри и прясна синина в средата на гърдите му. Обясни, че го уцелила стрела и че ризницата му, която изоставил, му спасила живота. Когато разбра, че момичето е живо и се грижат за него, изпадна в дълбоко вцепенение.

На стената на килията, в която го бяха настанили, имаше разпятие. На следващата сутрин болногледачката съобщи, че през нощта го бил изтръгнал от мястото му.

Щом отново можеше да пази равновесие, мъжът отиде до леглото на Фабрисия. Тя приличаше на труп, само дето беше подпряна на възглавници. Видя го, протегна към него наранените си ръце, целуна челото му и отново затвори очи.

Игуменката и Филип заедно бдяха до леглото. Цепениците в огнището бяха зелени и в стаята беше толкова студено, та чак зъбите го боляха. Свещи осветяваха стаята. Снежната вихрушка биеше по капаците на прозорците.

– Кой сте вие, сеньор? – попита Бернадет. – Вие сте рицар, видно е от поведението ви, а говорът ви е от север. Но не сте кръстоносец?

– Права сте, имам замък и земи на север, но Църквата вече ми ги е отнела. Затова ще си тръгна, колкото може по-скоро. Намери ли ме някой тук, ще си навлечете големи неприятности.

– През зимата нямаме посетители, затова не се притеснявайте. Забравени сме до пролетта. Но защо сте отлъчен, сеньор?

– Заради онова, което и вие правите, помагах на еретичка.

– Това момиче не е еретичка.

– Майка ѝ стана катарка, а баща ѝ уби свещеник.