Колин Фалконър: Стигмата

– Така е, продължавам да вярвам в думите си.

– Аз обаче изоставих дарбата си; направих го заради вас, защото много ви желаех. Но на каква цена, сеньор, не за мен, ами за всички онези, които ме потърсиха с надежда. Когато избрах вас, избрах в техен ущърб. Обърнах гръб на Бернар, на отец Марти и на всички като тях.

– Не това е бил изборът.

– Не е ли? От първата ни нощ заедно ръцете и краката ми спряха да кървят. Какво означава това?

– Не знам какво означава. Никой не знае.

– Ами ако кажа, че това е сделка с Бог? Че може и да съм помагала на другите, но в замяна трябваше да страдам. Изоставих дарбата си не заради болката в ръцете си, а защото не исках да изоставя вас. На това как ще отговорите?

– Така е най-добре – рече той, задавяше се от думите.

Тя притвори очи.

– Не го мислите наистина, нито пък аз го вярвам.

Филип я целуна по лицето.

– Баща ми си е отмъстил – рече тя. – Но знаете ли, ако свещеникът, който уби майка ми, в този момент ядеше печен фазан на топло до огъня с всичките бижута на света, закачени за краката му, бих казала – нека, нека пие най-хубавите вина и да носи най-фини коприни. Да прави, каквото му душа иска, стига баща ми да беше жив. Какво му е доброто на отмъщението, когато човек губи всичко, което е обичал?

– Аз изоставих всичко, което ме правеше рицар. Изоставих дори честта си, страхувам се, че нищо не е останало.

– Щом нищо не е останало, започнете тогава отново, бъдете нещо, което никога не сте били.

– Аз съм рицар. Нищо друго не знам. Това е единственият начин. Никога няма да намеря покой на този свят, в който живея.

– Тогава трябва да си взема сбогом с вас и Бог да ви е на помощ, сеньор. Знайте, че ще ви обичам до последния си дъх и се надявам никога да не съжалите за онова, което се каните да направите.

Тя извърна лице към стената. Филип се подвоуми, после се обърна и излезе, внимателно затвори вратата на килията зад себе си.

По каменната настилка имаше коричка лед, студът беше толкова остър, че режеше дробовете му. Филип натовари мулето. Бернадет го наблюдаваше, докато пристягаше хомота.

– Какво мислите да правите? – попита го тя.

– Ще тръгна към Кабаре. Войниците на Транкавел все още са там и те ще ми помогнат.

– Така ли мислите да си отмъстите?

– Както и Фабрисия ми каза, сам нищо няма да постигна.

– Откъде знаете, че няма да ви съсекат още като ви видят?

Филип посегна към туниката и извади бойното знаме на Транкавел.

– Ще им покажа това. Пък и там ще има войници от Монтайе, които ще си ме спомнят.

– Тя казва, че не иска да тръгвате.

– Но както вие ми казахте, сестро, ако я взема със себе си, тя никога няма да намери покой. Аз съм човек на войната. Тя ще ме моли да изоставя отмъщението си към мъжа, който изтезава оръженосеца ми, макар да знае, че никога няма да намеря покой. Имате право, нищо не може да се направи.

– Да, вярвам, че е най-добре да остане тук. Светът не е място за души като нейната.

Филип улови юздите на магарето. Игуменката се изправи на пътя му.

– Не се връщайте в Монтайе заради собствената си душа. Насилието никога няма да ви донесе покой.

– Вие се криете от света тук нависоко. Лесно е да сте милостиви, когато светът е далеч от вас.

– Няма ли да оставите меча си и да се отдадете на молитви?

– Молитвите няма да защитят нито вас, нито мен от онези, които искат да ни унищожат. Сведем ли глави, само ги улесняваме да ги отсекат.

– А ако живеете, както живее врагът ви, един ден няма да можете да различите него от себе си.

– Благодаря ви за човечността. Истина е, че не съм съгласен с много от онова, което казвате, но ми се ще да приличам повече на вас. Грижете се за нея вместо мен. – Той мина покрай игуменката, но се спря на вратата на конюшнята. – Според вас... тези рани, които имаше преди на ръцете и краката си... виждали ли сте ги?

– Разбира се. Те бяха постоянно изпитание за нея като послушница, а на няколко пъти ги видях и без превръзките.

– Как мислите? Истински ли са били, или тя си ги и е причинявала в някаква форма на лудост?

Бернадет въздъхна.

– Наистина вярвам, че Фабрисия е добра по душа, чиста от грях, колкото една смъртна жена може да бъде. Но не вярвам в тези неща, Филип, колкото и да ми се иска да вярвах. Тя не е като вас, нито е като мен, но това не я прави светица.

Филип кимна и поведе мулето през двора към отворената врата.

ВИЖ Я САМО тази паплач, помисли си Мартин Наварес. Някога бяха добри бойци. Сега изглеждаха като скитници. Кръстоносците бяха взели доспехите им и оръжията им в Монтайе, на следващия ден половината от мъжете бяха избягали, поели към низините или обратно към Каталуния.