Колин Фалконър - Стигмата

– От онова, което чувам, не са истински монахини – обърна се той към другаря си. – Повечето от тях са еретички. Да убиеш еретик, не е грях.

В Париж щяха да те обесят, влачат и разчекнат за убийството на монахиня; на небето наказанието щеше да е безкрайно по-лошо. Тези двама дръвници бяха следвали заповеди и сега вината ги разкъсваше.

Добре, да сложи край на терзанията на съвестта им. Филип изскочи иззад колоната, плъзна меча нагоре към врата на първия и го уби с един удар. Другият го гледаше втренчено, окаменял от стъписване, зрител на собствената си смърт. Щом свърши, Филип се обърна и напрегна слух. Чуваше викове откъм избата и конюшните. Колко бяха на брой?

Под командването на Наварес в Монтайе служеха петдесет. Изгубил беше половината от войниците си по време на обсадата. Колко бяха оцелели в гората или бяха дезертирали?

Той извлече двата трупа от църквата. Видя монахинята, която бяха убили, все още смаян от лекотата, с която някои мъже убиваха беззащитни жени.

– Никой няма да скърби за вас – рече той на мъртвия испанец, преди да го пусне на плочника.

Хукна през двора към избата.

– Няма и късче шибано прясно месо – чу един ог наемниците да казва. – Само осолено свинско.

– Това ли е всичко, с което е трябвало да преживеят зимата?

– Има мед и козе сирене. И чесън. От чесъна ще надебелеем!

Мъжът, който тършуваше из хесенските чували, не го чу.

Погледна встрани чак в последния момент, може би си мислеше, че другарите му идват на помощ. Филип се насочи към врата му, един насочен надолу замах, кървав и бърз.

Съучастникът му беше в другия край на избата и нямаше да е толкова лесно да го отстрани. Филип трябваше да прескочи зеленчуците, които лежаха на пода, и когато стигна до него, мъжът вече беше измъкнал меча си и извика, за да предупреди останалите.

Наемникът замахна към него. Филип с лекота отстъпи встрани и изви меча си в ниска плавна дъга, която разпори противника му. Той се улови за стомаха, Филип нанесе втори удар с меча си, миг по-късно мъжът лежеше мъртъв на пода.

Затича по стълбите. Откъм конюшните чуваше писъци.

До този момент изненадата му беше давала предимство. Но ако в манастира имаше повече от наемниците на Мартин, те щяха да го надвият. Не можеше да го позволи. Къде бяха Фабрисия и останалите? Предположи, че се крият в помещението за събирания. Трябваше да спре копелетата, преди да стигнат дотам. При почти всяка битка, в която се беше бил, използваше някакво предимство, било с доспехите, било с обучението. Но тези хора бяха наемници, професионалисти; трябваше да е бърз и безмилостен.

Държаха Бернадет на пода на конюшнята, монашеската ѝ забрадка и одежда бяха свалени, ризата ѝ – вдигната към бедрата. Не бяха поставили пазач; Мартин си правеше удоволствието с нея, а другите го гледаха и надаваха окуражителни викове. От вратата Филип ги прецени с поглед. Само четирима. С бързина и късмет можеше да успее.

Свали плаща си, за да не ограничава движението му. После се вмъкна в конюшнята.

Първият наемник не го видя. Филип описа широка арка и стовари меча си върху тила му. Мъжът не носеше шлем, който да го предпази, и беше мъртъв, преди да рухне на земята. Вторият беше по-бърз от останалите, измъкна меча и дори успя да парира първия удар на Филип.

Втория удар той нанесе ниско и не уби мъжа, но разпори корема му и го повали на земята.

Мартин все още се мотаеше с оръжията си. Другарят му се нахвърли на Филип. Той възпря удара му, но политна назад към едно от отделенията. Войникът се възползва от предимството си; не го разпозна като рицар, вероятно мислеше, че лесно ще го убие. Замахна втори път, остана непокрит за противоудара и падна.

– Ти! – изуми се Мартин. – Ти беше в Монтайе!

Нахвърли се върху него, замахваше отново и отново. Филип се отдръпна, препъна се в един от падналите войници и падна по гръб. Мартин свали меча си, прицели се в главата му. Филип отново парира, мечът се изплъзна от захватката му. Оръжието му отскочи по плочника.

Мартин отново замахна, Филип се претърколи настрана. Острието мина на косъм от него, изтръгна искри от камъка. Не успя да се изправи, а без меча си беше безпомощен. Наварес държеше върха на своя, насочен към гърдите му, и се приготвяше за последния удар.

И тогава Филип я видя, зад него. Разбра, че ще го направи и това някак му се стори по-лошо от това сам да умре. Мартин можеше да отнеме живота му, но другото щеше да погуби душата на Фабрисия.