Колин Фалконър: Стигмата

– Недей! – изкрещя Филип към нея.

За миг испанецът се поколеба, хвърли бърз поглед през рамото си. Дали видя как Фабрисия стоеше зад него с вдигнат нож? Щеше да нанесе удара, нямаше съмнение.

Филип го изрита с десния си крак, Мартин падна на плочника. Филип скочи на крака и грабна ножа от ръката на Фабрисия, приготви се да се бие, но вече беше безполезно. Мартин Наварес умря с изненадано изражение на лицето си. Очите му, пълни с толкова пламък миг по-рано, се замъглиха. Мечът се изплъзна от пръстите му, докато кръвта му течеше и се събираше под главата му.

Беше разбил черепа си на камъните.

Внезапно всичко застина. Бернадет хлипаше в ъгъла, един от войниците на Мартин умираше в дълга агония, риташе и крещеше. Но засега убийствата бяха приключили. Фабрисия стоеше притихнала. Лицето ѝ беше бяло. Не помръдна дори когато я прегърна.

– Спаси ми живота – рече той.

– Щях да го убия – каза Фабрисия.

Истина беше. Видял беше изражението на лицето ѝ. Силите я изоставиха и тя се отпусна в ръцете му.

– Не биваше изобщо да те оставям – рече той. – Съжалявам.

Вдигна я и я изнесе от конюшните.

В СЪВЪРШЕНИЯ свят на Дявола, помисли си той, наемниците щяха да ме убият, да изнасилят Фабрисия и после и нея да убият за собствено удоволствие; в света на катарите техните души щяха да се съединят с Бог в далечния му Рай, а Наварес и разбойниците му щяха да се върнат на вонящата Дяволска земя в други тела, за да повторят деянията си.

Но този път не беше станало, както Дяволът би искал, защото неговата светица беше избрала насилието пред светостта. Грях беше да убиеш; а беше ли грешно да обичаш някого толкова много, че да убиеш, за да го спасиш? Свещениците и философите можеха да спорят върху стореното от нея, докато слънцето не изстине на небето. Той се радваше, че накрая не се стигна дотам, защото, за да го спаси, тя щеше да унищожи себе си.

Дали върху него щеше да падне проклятие за онова, което беше сторил в Монмерси? Ако беше така, тогава не искаше да е на мястото на Бог в Съдния ден, защото везните, които мереха душите, никога нямаше да застанат в равновесие. Колкото до себе си, той вече не можеше да отсъди кое е доброто и злото в каквото и да било. Наситил се беше на религия. Де да можеха хората да забравят за Бог и вместо това да се опитат да бъдат човечни.

– От другата страна на тези планини не те чака замък – каза тя.

– Сега ти си моят замък. Ще търся убежище при теб и ще те защитавам до последния си дъх.

Той полека поведе мулето по клисурата. На Симон Жорда това щеше да хареса, помисли си той. Съвършената гледка за един християнски свещеник: скромен мъж, който върви през снега, без да има място, където да пренощува, и жена, която се полюлява върху гърба на муле.

– Ами ти? – попита я той. – Без мен ще ти е по-добре. Там, където отиваме, никой не те чака да го лекуваш.

– Освен теб.

– Да, освен мен. – Той погледна назад към нея. – Не мога да ти обещая, че знам какво ще се случи утре.

– Тогава аз ще се възползвам най-пълно от този миг.

Ръката му лежеше на оглавника, тя сложи своята отгоре ѝ.

Филип спря, за да огледа пътя напред, търсеше пътека, но пътеката беше скрита от наскоро падналия сняг. Фабрисия има право, помисли си той. За пръв път никаква крепост не очаква завръщането ми. Нямам нищо.

Ние нямаме нищо.

Освен надежда. Човек не може да живее без надежда.

МАЛКО СА ЯВЛЕНИЯТА, така озадачаващи, колкото е стигмата.Стигмата представлява белези по тялото, които съответстват на раните на Христос, получени при разпъването му на кръста. Думата е заемка от гръцката дума в множествено число стигма , което означава "белег, печат". Първоначално са я свързвали с римокатолическата вяра; много от стигматиците са членове на религиозни ордени и повече от 80 процента са жени.

Стигматиците получават някои или всичките така наречени "свети рани": на ръцете, на краката и отстрани (от пробождането с копие); както и пробожданията по челото от трънения венец. Други съобщават за форми, които включват кървави сълзи, примесена с кръв пот или белези от бичуване по гърба.

При някои стигматици раните кървят, после кървенето спира, мнозина показват инедия , това е способността да се живее дълъг период от време почти без храна и вода. Стигматиците често са екстатици в периодите, когато получават раните си, те са завладени от своите емоции.