Колин Фалконър: Стигмата

– Какво търсите тук? – изръмжа глас.

– Искам да стана един от вас.

– Клопка! – изсъска друг.

– Никаква клопка не е – рече той. Свали кръста си и плю върху него. После го метна в пепелищата на огъня. – Ако беше клопка, щях да съм придружен от войници. Но виждате, че съм съвсем сам.

Един от добрите хора излезе от мрака.

– Кой сте вие?

– Името ми е отец Симон Жорда. Монах съм от манастира на Цистерцианския орден в Тулуза. Или бях. Вече не съм християнски монах.

– Какво искате от нас?

– Тази вечер убих човек.

– Свещениците непрекъснато убиват – обади се друг глас от полумрака. – Казват, че било свято.

– Човекът, когато убих, беше християнски рицар и го направих, понеже той уби вярващ . Така че към кого да се обърна сега за опрощение?

– Само защото вече не искате да сте свещеник, не означава, че сте готов за утешение .

– Знам в какво вярвате. Мисля, че и аз съм готов да повярвам в него.

Един от добрите хора приклекна отстрани на студеното огнище.

– Знаете ли какво правят вашите хора с нас, когато ни заловят? Несъмнено сте го наблюдавали с очите си. Готов ли сте да умрете по този начин? За вас ще е много по-лошо, ако приемете нашата вяра. Ще ви възненавидят повече, отколкото мразят нас.

– Търся Бог. Помогнете ми.

Един от добрите хора се приближи.

– Можем ли да му имаме вяра?

– Разбира се, че можем. Той има право, ако е желаел смъртта ни, щеше да доведе войници със себе си. – Мъжът се обърна към Симон. – Разбирате ли какво се каните да направите? Готов ли сте да влезете в пламъците?

– Братко – рече Симон, – изглежда съм на път да изляза от тях.

СТАЯТА БЕШЕ осветена само от няколко свещи, черният дим висеше тежко във въздуха. Фабрисия с увити в ленени превръзки ръце искаше да ги протегне към него, но той стоеше на две стъпки от леглото ѝ, сякаш вече си беше тръгнал.

Камбаната в параклиса би за вечерня. Филип чу как послушниците забързаха по галерията около манастирския двор под помещението за събирания.

– Как са разбрали? – попита тя. – Отец Жорда ли им е казал?

Той поклати глава.

– Не е свещеникът. Хлапето е било, Лу.

Клепките ѝ примигнаха бавно.

– И какво ще правим сега?

– Мислят, че сме мъртви, така че засега сме в безопасност.

– Не искам да оставам тук. Искам да ида в Каталуния. Искам да забравя това място и всичко, което се случи. Кръстът още ли е у теб?

Кръстът! Никога няма да успее да го намери.

– Трябва да останеш тук, да се върнат силите ти.

Настъпи мълчание. Филип чуваше как восъкът в свещите съска. Фабрисия затвори очи.

– Трябва да останеш тук – повтори той.

– Ами вие?

– Имам да свърша някои дела. Има нещо, което трябва да направя, преди да напусна Пей д'ок.

– Не, моля ви, сеньор. Оставете.

– Не мога.

– Нямате кон, нямате доспехи, нямате хора. Той е в крепост, заобиколен от войници и сняг.

– Ще намеря начин. Няма да имам покой, докато не се разплатя за онова, което стори на теб и на моя оръженосец.

Сълзи потекоха по лицето ѝ. Под превръзките ръцете ѝ бяха увити в лапите, които болногледачката беше сложила върху тях, за да извлекат възпалението, но тя можеше да ги развърже с палеца си.

– Можем да имаме нов живот, ние, двамата.

Филип се замисли за думите на Бернадет. Така беше, но що за живот ще бъде това за теб, запита се той.

– Ако си тръгнете оттук, сеньор, повече никога няма да ви видя. И двамата го знаем. Ще ви убият. Помните ли, че се помолихте двамата да сме заедно? Ето, Бог ви даде своето чудо. Отговори ви. Но сложи и цена на своя дар и цената е да изоставите отмъщението си.

– И да забравя онова, което стори на Рено, така ли? Как мога изобщо да бъда щастлив, когато знам, че такъв човек е жив?

– Ще бъдете щастлив, защото сте щастлив. Ще бъдете щастлив, защото ще забравите за него, ще знаете, че не може да ви стори повече зло. Ако да имаш спомени, означава да си нещастен, тогава щастието е в забравата. Това ви моля да направите. Забравете, заради себе си.

– Може и да съм изоставил титлата си, земите си, но не мога да изоставя правилата, но които живея. Не мога да изоставя честта си. Знаеш какво представлявам. Но ако останеш с мен, накрая ще намразиш онова, което съм.

Тя дълго мълча. Филип слушаше как лойта от свещта цвърти на студения камък на перваза.

– Веднъж ми казахте, че когато поставям ръце върху хората, това им дава надежда. Казахте, че не става дума просто за изцеление, това им показвало, че Бог не ги е изоставил. Казахте, че онова, което правех, е било много важно.