Колин Фалконър - Стигмата

Симон видя колебанието на младия мъж. Трябва само да удържите няколко дни, помисли си той. Де да знаехте!

Вдигна очи към барбикана и видя жена с червена коса.

– Какви са условията ви?

– На всички ви ще бъде позволено да напуснете с притежанията, които можете да носите със себе си. На никого няма да бъде сторено зло. Дьо Монфор иска крепостта, не живота ви.

– Как да ви имаме вяра?

– Аз съм Божи човек.

– Именно. Тъкмо Божи хора бяха при Безие.

– Тези хора нямат нищо общо с онези в Безие.

Отново колебание.

– Къде да идем? – попита Раймон Перейа, сякаш мисли на глас. – Зимата наближава.

– Можете да идете в Нарбона. Те засвидетелстваха верността си към Църквата и всички живеят в мир. Каквато щастлива съдба можехте да имате и вие, да не бяхте затворили вратите си пред нас.

– Заклевате ли се, че никой няма да пострада?

– Имате думата ми на Божи човек.

– Много добре. Ще предам предложението ви на добрите хора на Монтайе.

– Имате време до утре призори, но ако дотогава нямаме новини от вас, Дьо Монфор се зарече обстрелът да продължи.

Тръгнаха обратно към позициите на своите хора. Симон изчака, докато вече не можеха да ги чуват, после отметна качулката си и извика:

– Излъгахте ги! Това не е споразумението, което ни беше разрешено да сключим!

– Не ме хокайте, брат Жорда. Чухте какво каза той. Всички в Монтайе са добри християни, а ако това е истина, ще бъдат свободни.

– Не споменахте клетвата, която най-напред трябва да положат.

– Не я ли споменах? Сигурно грешите, защото съм сигурен, че я споменах.

Избърза с коня си напред. Симон погледна обратно към Монтайе и за миг в него глас му прошепна: върни се и ги предупреди . Но беше сигурен, че това е гласът на Дявола, затова го пренебрегна.

И при все това тази нощ сън не го хвана. Струваше му се, че въпреки цялата си набожност се превръща в нещо, което не му се нравеше.

НА ДРУГАТА СУТРИН по всичко личеше, че силно страдание мъчи отец Ортиз. Той потопи коричка хляб във виното си и трепна от болката в крака. Ревматизъм, така каза. С мъка смени положението на тялото си, но когато Симон понечи да му помогне да стане, той го отблъсна.

– Само лека скованост в ставите, не съм болен!

Зимата наближаваше. Мъглата като злостно присъствие се точеше на талази из долината. От платнищата на шатрата им капеше лапавица.

Тръби изсвириха наблизо и Симон се стресна. Тази сутрин хората показваха плам към делото за пръв път от много седмици насам; уверили ги бяха, че са прекарали последната си нощ в течащите палатки. Спечелихте славна битка за Христа, така им беше казал Дьо Монфор.

– Защо сте мразен? – попита отец Ортиз. – Това е ден за радост. Отварят портите за нас. Бог ни дари с още едно чудо.

– Дали е чудо, отец Ортиз, или е лъжа?

– Какво искате да ми кажете, братко Жорда?

– Казахте на командира им, Раймон Перейа, че няма да пострадат.

– Стига да се закълнат във вярност към Църквата и веруюто ѝ.

– Пропуснахте да им споменете това условие. Не всички ще го направят, нали? Не всички са верни на Църквата.

Отец Ортиз удари здраво с дланта си по масата.

– Ако не обявят верността си към Божията църква, тогава не заслужават окаяните ви сълзи! Защо се грижите за безбожниците? Трябва ли Бог да ме накаже, защото такива хора са подведени? Не ви разбирам, братко Жорда. Тук сме по Божии дела, а вие ми говорите като техен застъпник!

– Те сключиха мир с нас, защото вие ги измамихте.

– Ако тези хора съзнателно са подслонили онези, които нараняват Бог, тогава те нараняват и нашата Църква и трябва да бъдат подчинени, с каквито средства можем да използваме! Те закрилят онези, които плюят върху кръста, наричат содомитите, богохулниците и последователите на Дявола свои съседи! Но аз ще проявя милост към тях и ще им пожаля живота, въпреки че, ако зависеше от мен, те всички щяха да изгорят същия ден, в който и еретиците, които са врагове на Бог!

Симон разбра, че е безсмислено повече да спори, вече беше казал твърде много. А и освен това може би отец Ортиз имаше право, в битката между доброто и злото един свещеник невинаги може да съблюдава подробностите в принципите. Те бяха, както беше казал, във война със Сатаната и не можеха да си позволят да бъдат прекалено чувствителни.

Напусна палатката. Светът беше влажен и навсякъде капеше. Дъждовен порив заля лицето му с остри пръски. Мъже в пълно бойно снаряжение тичаха по двама; рицарите с викове даваха заповеди да доведат конете им; чуваше се трясък на стомана, докато се приготвяха пиките, мечовете и копията. Шепата поклонници, останали все още с тях, вече се бяха събрали и пееха Вени Санкте Спиритус . Каква парцалива шайка представляваха, всичките прогизнали до кости и сгушили се под висок дървен кръст.