Колин Фалконър - Стигмата

– Не се сърдя, мамо – излъга Фабрисия. Място не мога да си намеря от гняв . Изостави мен, изостави татко, когато се нуждаехме най-много от теб. Всички рискуваме да умрем неопростени, защо ти не можа? Заради нас?

– Следвам сърцето си. Всички трябва да следваме сърцата си.

Елионор вървеше по петите ѝ, опитваше се да я накара да говори с нея, може би търсеше прошка. Фабрисия спря и се заслуша в шума отвън. Вече се водеха схватки, скоро ранените щяха да започнат да идват. Къде щяха да ги сложат?

Най-лошото беше да не знае какво се случва там горе. Всеки момент можеше да види онези зверове с алените кръстове на туниките си да слизат по стъпалата с извадени мечове.

– Моля те, Фабрисия, мила моя, мъничка моя. Не знаем колко време ни остава. Да не се разделяме така.

Двама мъже тромаво слязоха по стъпалата, носеха ранен стрелец. Подхлъзнаха се на кърваво петно и се препънаха.

– Някой да ни помогне – каза единият. – Има прекалено много, не можем сами да ги донесем!

Фабрисия тръгна нагоре по стълбата, но Елионор я улови за китката.

– Остани тук! Не се пъхай в опасността!

Фабрисия се освободи. Последва мъжете по стъпалата и хукна след тях към укреплението при портата. Изкачиха се по дървена стълба до ниския етаж и я подканиха да ги следва. Когато стигна там, тя спря, вцепенена от жегата и грохота. Под краката ѝ дървеното скеле от дъски и греди потрепери, а после от входа на стъпалата над нея падна мъж със забита във врата стрела. Мъжът се стовари в краката ѝ, гърчеше се и хъхреше, рита известно време, накрая издъхна.

– Помогни ми – рече някой.

Тя се обърна. Мъж – осъзна, че го познава, беше калайджия в Сент Ибар! – се опитваше да извлече шейна с камъни нагоре по дървената стълба. Той протегна ръка към Фабрисия, после извика от изненада и посегна зад себе си. Извърна се, но не можа да види стрелата, забила се в гърба му. Впери гневен поглед във Фабрисия, сякаш тя беше изстреляла стрелата, после се пусна от стълбата и се изгуби от погледа ѝ.

Филип хукна към нея по парапета с дузина въоръжени мъже зад себе си. Нареди им да се качват по стълбите.

– Махай се оттук! – ревна ѝ той. – Надвиват ни! Махай се веднага!

Трима кръстоносци спуснаха дървена стълба от по-високото ниво. Филип се хвърли срещу тях и те се отдръпнаха. Нито един от тримата не му беше равен поединично, тя го виждаше, защото нямаха доспехи, а и неговата внушителна височина и телосложение. Но след като се съвзеха от изненадата на бурното му нападение, осъзнаха численото си превъзходство и го принудиха да се оттегли.

Той има време да я сграбчи и почти с тялото си да я изблъска надолу по стълбата.

Тя заслиза. И после какво, запита се тя. Да го остави сам срещу трима?

Фабрисия отново тръгна нагоре.

Нивото на укреплението беше хлъзгаво от кръвта. Двама от нападателите му бяха повалени, но Филип беше изгубил меча си в схватката, а другият кръстоносец стоеше над него и постоянно нанасяше удари с меча си. Филип се отбраняваше само с щита си.

Оръжието му лежеше на дъските пред нея. Тя го хвана, провери тежестта му. Знаеше, че няма да има сили да го вдигне над главата си, както правеше кръстоносецът, но ако можеше с него да нанесе удар по гърба му, можеше да го забави достатъчно време. Кръстоносецът носеше само дебел кожен елек като доспехи; стоманеното острие щеше да го съсече.

Мъжът отново вдигна меча си. Филип я гледаше, умоляваше я с очи.

Направи го. Направи го!

Но тя не можа. Изпусна меча и вместо това се хвърли върху гърба на мъжа, с едната ръка обви врата му, а с другата се вкопчи в ръката му, с която държеше меча. Това можеше да даде на Филип време да се съвземе, ако успееше да удържи хватката си, но кръстоносецът беше прекалено силен за нея и лесно се освободи, хвърли я към стената.

Филип се метна към войника, за да я защити, изгуби щита си в борбата и падна. Вече беше беззащитен, когато кръстоносецът за трети път замахна с меча си към него.

Нещо удари мъжа по лицето, той изви от болка и отстъпи. Това даде на Филип достатъчно време да грабне оръжието си и да нанесе смъртоносния удар, с две ръце, умело описа дъга с меча си и върхът му попадна точно под диафрагмата на противника му, заби го почти до дръжката.

Фабрисия потърси с поглед своя ненадеен спасител. Лу стоеше на вратата на укреплението и държеше прашка в дясната си ръка. Ухили се на Филип.

– Току-що ви спасих живота – обяви той. – Длъжник сте ми.

ЗВЪН НА КАМБАНИ се носеше над цитаделата и възвестяваше победата. Кръстоносците се оттегляха; макар и с половината гарнизон, някак бяха успели да ги отблъснат. Филип приклекна и свали шлема си. Затвори очи, опря глава на стената.