Колин Фалконър - Стигмата

Раймон се поряза с меча си и в собствената си кръв се закле да отмъсти, когато ги видя. Останалата част от деня той прекара, обзет от тих гняв. Балистата изгоря до пепел и на зазоряване от нея все още се издигаше дим. Струваше ли си унищожаването ѝ онова, което бяха направили на тези мъже, чудеше се Филип. Бяха спасили замъка, затова той предположи, че може да се смята за успех. Надяваше се и оцелелите седмина да мислят така.

– Благодаря на Бог, че се бием с Божията армия – рече Раймон, когато най-накрая се успокои достатъчно, за да може да говори. – Защото щеше да ми е неприятно да се бия с тази на Дявола!

Светци – няма светци. Ад – няма Ад. Бог ни обича; Бог ни унищожава. Иисус е кротък и благ, затова ще те убия. Ако не ядеш тялото му в този хляб. Иисус е загинал на кръста – Иисус не е загинал на кръста.

Уморил се беше хората да спорят за това, а най-много се беше уморил хората да умират заради тези спорове.

Не сте ли имали преди замък? Защо не е било достатъчно?

Какво щеше да е достатъчно тогава, щом замъкът, конят, слугите и красивата съпруга не стигаха? Ами това: тясно легло в стая с прозорец с капаци, без слуги, но с хляб и сирене на масата, жена, която обича, и здраво, пълничко бебе в люлката. Не много, но достатъчно . Да, а и да го оставят на мира. Да не посичат приятелите му заради него, да не го преследват призраците на хората, които сам беше убил.

Достатъчно: да изпроси от боговете със сериозни лица някакъв проблясък на благост, някаква милост в тяхното неминуемо възмездие.

Мекотата на женската гръд. Гукането на дете. Изгревът.

Достатъчно.

Фабрисия използва две тънки ивици лен, за да събере раната, после направи лапа от билки и я привърза на крака му.

– Мислех, че сме свършили лековете за ранените – рече ѝ той, – че си използвала всички.

– Пазех малко, в случай че ви ранят.

– Това е нечестно спрямо другите мъже. И те кървят, както и аз.

– Защо премълчахте какво се каните да направите? Можеше повече да не ви видя.

– Предпочетох да изпълня дълга си и да оставя останалото на съдбата, отколкото да се сбогувам протяжно. Сбогуванията ме притесняват. И ето, ти си спяла, докато аз съм бил в опасност, сега всичко е приключило и аз съм тук здрав и читав.

– Колко души убихте?

– Не знам. Схватката беше кървава в мрака и когато свърши, не се замислих много по този въпрос.

– Броят на главите, ръцете и крайниците, които сте отсекли, никога ли не тормози съня ви?

– Ако аз не ги бях убил, те щяха да ме убият.

– Само знам, че никога не бих могла да го направя, сеньор. Никога не бих убила човек. Ще виждам винаги кръвта по ръцете си.

– В мирно време ходим на лов в горите или умираме. А във времена на война се защитаваме от онези, които биха ни убили. Така е устроен животът. – Той стана, изпитателно стъпи на ранения си крак. – Добрите хора няма да се съгласят с мен. Те са добри и свети, признавам. Но аз не съм като тях. Онази нощ, когато вълците кръжаха около нас, ти да не би да предпочиташе отец Витал да е до теб в мрака?

Тя не отговори.

– Само защото не мога да съм като теб, не означава, че не те ценя. Каквото и да е онова, което правиш, когато поставяш ръцете си върху хората, то им дава надежда. Виждал съм го по лицата им. Все едно дали имаш дарба, или нямаш, жестът ти ги кара да си мислят, че Бог не ги е изоставил. Възможността за чудо е безценна, за всеки. Това е божествена искра сред цялото страдание. Ти означаваш много не само за мен. – Той се изправи. – Отново ти изказвам своите благодарности за любезността ти – рече той и си тръгна, накуцвайки.

РАЙМОН НАРЕДИ НА ХОРАТА СИ да разрушат оборите и хамбара, за да осигурят камъни за катапултите. Анселм наблюдаваше поправките по повредените от балистата стени. Прокопаха канали и изградиха барикади зад обкованите с желязо дървени врати на главната порта, защото знаеха, че кръстоносците ще съсредоточат там силата на следващото си нападение.

По ръцете на търговците се появиха мазоли, докато работеха като чираци на зидарите и дърводелците; съпругите и дъщерите им варяха чорби в кухните, поправяха плетените ризници или пък се грижеха за болните и ранените, както правеше Фабрисия. Полите им бяха вдигнати над коленете. Всички бяха заети с работа, дори децата, носеха дъски или строшени греди и ги качваха по нестабилни стълби като гориво за казаните.