Колин Фалконър - Стигмата

– Тогава, след като животът ви е донесъл такъв късмет, защо не е било достатъчно?

Добър въпрос, помисли си той, остатъкът от нощта щеше да се изниже, докато му отговаря. Той разроши косата на момчето и му каза да заспива.

Тази вечер Фабрисия рискува да се върне в църквата. Не ѝ харесваше мисълта, че баща ѝ спи там сам. Привикнала беше вече с вонята от толкова много хора, натъпкани във вътрешността ѝ, и можеше да спи въпреки трясъка от камъните, падащи върху южната стена, макар от тавана да се сипеше прах, а църквата да се люлееше, сякаш ще се срути отгоре им. Никой не я позна в мрака, затова тази вечер нямаше нито проклятия, нито настойчиви молби.

Легна на каменните плочи до баща си, заслушана в бавното му и равно дишане.

– Татко – прошепна тя, – буден ли си?

– Буден съм. Какво има, зайче?

– Какво ще правим, когато кръстоносците се приберат у дома?

– За зидари винаги ще има работа, особено сега, когато половината страна е в руини. Ще се върна на работа и ще ти потърсим съпруг, предполагам. Въпреки че сега нямам много зестра, която да ти дам.

– Мислиш ли, че кръстоносците ще си отидат?

– Какво казва твоят красив пер?

– Че щом времето се развали, те ще се приберат във Франция.

– Ами добре, той знае повече за тези неща от нас. Аз знам само, че графът на Тулуза е васал на краля на Арагон и рано или късно испанските благородници трябва да дойдат с войската си и да изхвърлят французите, ако сами не си тръгнат.

– Какво ще правим без мама?

Анселм дълго мълча. Измяната на Елионор всъщност го беше засегнала по-дълбоко, отколкото нахлуването на кръстоносците.

– Ще оцелея. За теб се тревожа. Без зестра може да се окажеш любовница на някой и никога да не станеш съпруга. Де да беше гледал Пиер къде стъпва онзи ден!

Жена с черна качулка и роба коленичи до него. Тя се приведе и го целуна по бузата, направи същото и с Фабрисия.

– Лека нощ, скъпи мои – прошепна тя. – Dios vos benesiga. Бог да ви благослови!

Анселм нито се помръдна, нито отговори. Жената в тъмната роба се отдалечи в мрака.

– Загадка си остана тази жена за мен и това е – рече той и се обърна към стената.

ИМАШЕ ЕСТЕСТВЕН ПРОЦЕП в скалата към клисурата, точно под източната стена. Процепът водеше към варовикова пещера под крепостта и строителят ѝ още по време на строежа беше наредил прокопаването на тунел под нея от помещение в барбикана. За задачата по унищожаването на балистата дадоха на Филип отряд от трийсет от най-добрите рицари на Транкавел, които в този момент водеха конете си по стръмния, покрит с каменни плочи ходник и се събираха в пещерата. На някои от седлата бяха привързани кошове със слама и мехове със зехтин.

Филип беше наредил да омотаят копитата на конете със зебло, за да направят безшумен вървежа им. Изненадата беше единственото им предимство. Кръстоносците щяха да очакват опити за излизане от замъка през главната врата, не от изток.

Раймон им беше казал, че има тясна пътека, която води през клисурата, почти невидима под стените на крепостта.

– И козите не ходят там – им беше казал той. – Няма да можете да използвате факли, но е пълнолуние и луната ще осветява пътя ви. Опитайте се да не поглеждате надолу. Той вдигна факел над главата си и ги поведе към входа на тунела. – Все така не проумявам защо си рискуваш врата – рече Раймон. – Тази битка не е твоя.

– Направиха така, че да стане моя.

Раймон им пожела Бог да е с тях. Филип кимна, поведе коня, който му бяха дали, вън от пещерата и затърси пътеката. Животното се дърпаше, запалената факла го плашеше. Филип улови юздата по-здраво.

Нощта беше ясна; луната като нова-новеничка сребърна монета се отразяваше в реката под тях. Конят се подхлъзна на камъче и запристъпя да си върне равновесието. Филип дори не чу камъкът да пада на дъното. Сигурно пътят вървеше по издатина в скалата и беше над пропастта, въпреки предупреждението на Раймон той хвърли поглед надолу, не видя нищо.

Най-накрая стигна до по-равна част и погледна нагоре, видя часовия на високия барбикан, силуетите на отряда му от часови, въоръжени с пики, се очертаваха на нощното небе. Изчака останалата част от отряда да го настигне. Никой не беше паднал в бездната, дотук се справяха добре. Качиха се на конете си и тръгнаха към лагера на кръстоносците.

На лунната светлина виждаше балистата, можеше да я намери и със завързани очи, с дни я беше наблюдавал как запраща снаряд след снаряд, докато той стоеше със свити юмруци на стената. Знаеше размера и разположението ѝ, както познаваше собствената си ръка.