Колин Фалконър - Стигмата

Лятото се проточи. Вонята на струпаните в цитаделата хора беше непоносима. Мухите ги подлудяваха, нивото на водата в цистерната спадна тревожно.

Анселм пак си намери работа, опитваше се да поправи повредите, нанесени по стената от катапулта. Почти не спеше. Изведнъж отново усети в себе си пламък, изправи провисналите си рамене и заживя с цел. Когато не строеше каменни барикади и не подсилваше стените, носеше камъни за балистите – огромни прашки, които бяха изградени на кулите по заповед на Реймон, за да могат кръстоносците да опитат от собственото си жило и да разберат какво е падаща зидария да слага край на вечерята им.

– Трябва да се качиш горе и да помагаш – рече Анселм на Фабрисия. – Има жени, дори деца, които носят нагоре камъни към кулите. Някои жени даже работят сами на балистите.

Тя поклати глава.

– Няма да убивам, татко.

– И на теб ли като на майка ти се размекна мозъкът? Защо да показваме на тези северняци милост? Те ще ни изколят до крак, ако не се защитаваме от тях. И себе си ли няма да защитиш?

Тя беше упорита.

– Няма да вдигна ръка да убивам – рече тя. – Никога.

Тази вечер Елионор най-накрая се сбогува с тях.

Анселм се беше венчал за нея в годината, в която Йерусалим падна в ръцете на сарацините, може би лоша поличба, но те бяха живели доста щастливо през изминалите години. А след тази вечер, каза тя, вече нямаше да е негова съпруга, нямаше да може да спи с него, нито да живеят под един покрив, ако той отново има такъв над главата си. Тя щеше да облече одеждите на добра жена и да живее свят живот.

Шепнешком се сбогуваха на светлината от свещите, седнали на пода в църквата. Така може би е по-добре, разсъди Фабрисия, нека да се отдалечи, вместо просто да пресече нефа, за да спи с останалите проповедници еретици. Като я виждаше всеки ден, щеше да ѝ е по-трудно да възприеме решението ѝ.

След като се сбогуваха, Анселм излезе от църквата, по брадата му имаше сълзи, лицето му беше набраздено от мъка. Вече навън, той изрида на глас, Фабрисия никога не го беше виждала да плаче, риданието му приличаше повече на жалния зов на ранена птица. Нямаше да приеме никакво утешение нито от нея, нито от друг. А когато се успокои, отиде горе на стената, за да събере още камъни за балистите, и работи като човек, обсебен от дяволи.

Фабрисия наблюдаваше как отец Витал шепне молитви над майка ѝ, придружен от неколцина от неговите съмишленици свещеници и дякони. Постави евангелието на Йоан над главата ѝ.

– Нека Бог те отведе до добър край – рече той. Произнесе думите на Захария [37] Благословен е Господ, Бог Израилев, задето посети и извърши избавление на своя народ", Лука, 1:68. Това са благодарствените думи на Захария към Бог при раждането на сина му Йоан, който по-късно става Йоан Кръстител. В римокатолическото богослужение тези думи като химн се пеят при литургия. – Бел. Прев. , после три пъти Адоремус [38] Григориански химн възхвала на светото тайнство евхаристия (причестяване). – Бел. Прев. и седем пъти "Отче наш". Елионор изрече обета си и всичко приключи.

Тя се сбогува с дъщеря си, прегърна я здраво и след отец Витал и другите добри хора излезе от църквата.

Събуди я малко момче, което я дърпаше за рамото.

– Фабрисия – рече то. – Тя си отиде.

Лy, това беше момчето.

Фабрисия беше прекарала целия ден в голямата зала, смесваше билки и лекарства за ранените войници. Останала без сили, беше заспала в един тих ъгъл. Вече не можеше да спи в църквата, защото там винаги имаше някой, който да иска да положи отгоре му ръце, за да го лекува.

– Кой си е отишъл? – не разбра тя.

Лу не отговори, само ѝ махна да върви след него. Тя с усилие се изправи на крака и го последва. Поведе я през покрития с плочник двор, сега обсипан с камъни и тела, към църквата. Гуилхемета лежеше в нефа, вкочанена и синя. Очите ѝ бяха отворени. Фабрисия не успя да ги затвори, затова покри лицето ѝ с шал.

– Каза, че можеш да я излекуваш – рече Лу.

– Никога на никого не съм казвала такова нещо – възрази му тя. – Хората ме молят да ги лекувам, но аз никога нищо не съм обещавала. Сега върви да доведеш барон Дьо Верси. Бързо!

Филип слезе, за да я огледа, търсеше издайнически следи от чума. Ако е била болна от чума, тогава всички сме пътници, помисли си той. Извика двама от войниците на Раймон.