Колин Фалконър - Стигмата

– Ще станеш ли проповедничка като тях?

– Ако някак преживеем това – да, ще стана проповедничка и ще проповядвам, както прави отец Витал.

Фабрисия оброни глава.

– Не разбирам защо двамата с баща ти толкова настоявате да сте римокатолици, защо се държите за нелепиците, в които вярват. Бебета, родени от девици, и мъртви, които възкръсват! Наистина ли някой си мисли, че тези стари кости някой ден ще изпукат, оживели, след като са лежали в земята?

– Не знам, може би си права. Но да го оставяш сам след всичките тези години заедно, не ми се струва чак толкова добра и свята постъпка, мамо.

Елионор стисна ръката ѝ.

– Моля те, Фабрисия. Остави ме. Душата ми копнее за небето.

Фабрисия трепна и отдръпна ръката си.

– Прости ми – рече Елионор. – Отнесох се. Как са раните ти?

– Малко по-добре са.

Свали ръкавиците си. Изненада се, като видя превръзките чисти за пръв път от месеци. Кръвта беше спряла да се просмуква в тях.

– Ще ми кажеш ли нещо? Истината? – попита я Елионор.

Фабрисия кимна. Знаеше какво ще я попита майка ѝ.

– Тези рани. Ти ли... ти ли ги правиш... ти ли си го причиняваш?

Фабрисия махна ленената превръзка от дясната си ръка. Вдигна я на светлината, за да я види майка ѝ.

– Погледни, майко. Дупката минава през ръката. Мислиш ли, че мога да изтърпя болката, докато си нанасям такава рана? Имам ги на двете си ръце и на двата си крака. Защо бих го правила? Как бих могла?

– Разпятието е лъжа – заяви Елионор. – Всеки здравомислещ човек го знае.

– Само защото ти не разбираш нещо, не означава, че то не може да съществува. Дори в манастира ми казваха, че лъжа, а те почитаха кръста. "Защо раните Христови ще се появяват на жена?", това се питаха. Като че знам отговора.

Елионор погали страната на дъщеря си с пръсти.

– Съжалявам за всичко. Обичам те.

Опря глава на рамото на Фабрисия и зарида.

Но за утеха нямаше време. Фабрисия почувства познато подръпване за ръкава си, до нея стоеше коленичила жена с дете.

– Моля те – рече тя, протегнала невръстната си рожба. – Докосни я. Направи така, че тя отново да оздравее...

ПЪРВО ИЗПРАТИХА разбойниците и сганта. Филип стоеше до Раймон на барбикана [36] Допълнително строително съоръжение със защитна роля, издигано в близост до входа на крепост или издадено преди нея. – Бел. Прев. и наблюдаваше как заляха тесните подстъпи към селището извън цитаделата.

– Стените не са достатъчно стабилни – каза той. – Не можем да удържим позициите си там.

– И не възнамерявам. Казах им да удържат, колкото успеят, да оставят стрелците да свършат тяхната работа и после да се изтеглят, когато положението стане прекалено напечено. Ако успеем да ги вбесяваме няколко часа, може и да им мине настървението.

В лагера на кръстоносците пееха латински химн. Явно пееха с жар, щом ги чуваха чак в града. Долу в селището планът на Раймон не се разви както трябва. Вече виждаше схватки по стените.

– Свети топки Божии – изруга Раймон и се обърна към своя тръбач, който да даде знак към хората му да се оттеглят.

– Може и да не ти се наложи да го правиш – рече Филип. – Виждам, че те сами са взели решение.

Жителите се стичаха по улиците, завладени от паника, вълна от мъже, жени и деца, старците и по-бавните, които падаха под напора на останалите. Войниците на Раймон не бяха далеч зад тях. Раймон слезе от стълбата при укреплението до входа на цитаделата. Филип чу как крещи на пазачите да отворят вратите.

Приготви се за битка. Доспехите на стария сенешал му бяха възтесни, но добре направени и щяха да му свършат хубава работа; качествена стомана от Толедо, обкована с медни пирони, стоманени ръкавици и покриващи бедрата части, щит – излъскан като огледало. Лесно нямаше да го надвият.

Стрелците, които Раймон пазеше в резерв, се изкачиха бързо един след друг по стълбите от двора и заеха позиции по протежение на назъбената стена на укреплението над вратата. Филип взе новия си шлем под мишница и го постави на главата си.

Когато залостените с железни лостове врати се отвориха, навътре се вля вълна от бежанци, паническите им писъци отекнаха от стените на укреплението. Раймон изчака дотогава, докато вече не можеше да държи вратите отворени. Това не беше дисциплинираното оттегляне, което беше планирал, и не всички бяха от правилната страна на портите, когато подвижният мост се вдигна.

Неуспелите да влязат бяха изклани точно пред стените, някои паднаха убити от техните стрелци.