Колин Фалконър - Стигмата

– Моля за прошка, мадам. Няма да се повтори.

Обърна се и се отдалечи.

– Почакайте! – Изтича след него, улови го за ръката. – Не ме разбрахте.

– Знаеш ли кой съм аз, момиче? А ти си зидарска щерка.

– Баща ми е майстор зидар.

– Все същото. Моята кръв е благородна и това, че дори съм си помислил... – Освободи ръката си от нейната. – Трябва да тръгнем на зазоряване. Ако някой каже на кръстоносците за пещерите, утре може да пратят отряд насам.

Влезе в пещерата и я остави.

През нощта тя лежа будна, заслушана в падащите капки вода някъде под сводовете. Над главата ѝ изжужа комар, в гората навън насекомите вдигаха страхотна врява. Отец Марти дишаше хрипливо. Агонията му се проточваше.

На небето трепереше пълна луна. Тя погледна към Филип, тъмен силует в другата част на пещерата.

Защо да не го има за малко? Църквата щеше да го нарече поквара; отец Витал щеше да го нарече грях. А какво беше казал отец Марти? Грях е само ако не се наслаждаваш . Каза, че ако се изповяда човек, преди да умре, всичките му грехове, така или иначе, биват опростени, тогава защо да е от значение, какво е правил? Утре щяха да напуснат подслона на тези пещери, нямаше кой знае колко вяра, че ще оцелеят в опасностите между това място и Монтайе.

Но ако оцелееха, тя не искаше просто една целувка от него, искаше много повече. Ако тази нощ ожаднееше, щеше да се окаже в пустинята без... как беше нарекъл мястото? Оазис.

Думите му бяха истина; той беше барон, а тя от простолюдието, никаквица. Ако наистина я искаше, можеше просто да я има, не би могла да го спре. Нанесе му смъртна обида с това, че го отблъсна.

Помисли си за жената, която беше видяла на прага на сакристията в голямата катедрала на Тулуза. Иска ми се да науча какво е, преди да умра, помисли си тя. Иска ми се да позная простото удоволствие да имам съпруг, какво е да ме докосне мъж, който не намира окървавените ми ръце отблъскващи и не се отдръпва от мен, сякаш съм омагьосана.

Измъкна се от одеялото си и тихо запристъпя по пясъка към Филип. Той лежеше буден. Чу я и се обърна към нея.

Пещерата тънеше в мрак. Нощта бе душна.

Тя съблече туниката си.

– Прегърнете ме – каза тя.

ПЪТУВАНЕТО ПРЕЗ ДЕНЯ беше трудно; едва левга бяха извървели през гъстата гора, Филип водеше Лейла за юздата, отец Марти простенваше при всяка неравност, всеки камък, всеки корен на дърво. Спираха през сто крачки, за да му дадат почивка. След пладне намериха малка пещера, в която да се скрият, изоставили намеренията си за по-нататъшно пътуване.

Филип внесе отец Марти вътре и го постави на няколко одеяла. Фабрисия му даде вода. От него не беше останало почти нищо, само туморът, помисли си Фабрисия.

Той се съвземаше и отново изпадаше в безсъзнание, водата го посъживи.

– И така ще умра като еретик – рече той. – Какъв странен живот. Превърнал се в еретик, вързан за кон, спасен от жена, която оклеветих. – Той погледна към Филип. – Човек става нетърпелив в очакване на смъртта, а?

– Не бързайте.

– Напротив, ще бързам. Човек живее толкова, колкото му е отредено. Но е очевидно, че не мога да оставя плътта достатъчно бързо за някои. – Усмивката му се провидя в мрака. – Мирише на диви животни. Сигурни ли сте, че тук няма мечки?

Филип измърмори нещо и излезе навън. Отец Марти погледна към Фабрисия.

– Лесно е да го предизвика човек. Какво му е? Умирам. На един умиращ е позволено да се позабавлява малко. – Ръката му се вкопчи в нейната, пръстите му бяха костеливи като ноктите на гарван. – Ти си свидетелка, че съм водил добър и благословен живот. Няколко простъпки. Сигурен съм, че когато тръгна да се шмугвам в Рая през задната врата, Бог ще е твърде зает да сритва кардиналите и евреите и няма да ме забележи. – Дъхът му секна от пристъп на болка. – Трудно е да настроиш съзнанието си към другия свят, когато не си приключил с този. Чудя се дали Раят е толкова хубаво място, колкото разправят? Може ли още малко вода?

Фабрисия подържа кожения мех към устните му.

– Знаеш ли, че кръстоносците обесиха брат ми? Бейлът . Е, вероятно ти не си го харесвала. Но ми беше роднина. Той им каза тайния път, по който да влязат в Сент Ибар, и от благодарност за добрата му служба те го обесиха. Предупредих го. Казах му, че кръстоносците имат духовник, който ги напътства; никога не бива да вярваш на духовници. Аз точно знам! – Разсмя се сухо, после смехът му премина в кашлица. – Запали свещ, моля те. Така ли ми се струва, или се смрачава?