Колин Фалконър - Стигмата

– Иска ми се да не бях ставал кръстоносец. Иска ми се да не бях те оставял.

– Всеки рицар веднъж в живота си трябва да отиде на кръстоносен поход. Ти изпълняваше дълга си пред Бог. Разбрах го.

– Трябваше да почакам. Прекалено рано те оставих сама.

– Щях да умра при раждането на сина ни, независимо дали си останал, или не си. Може би е по-добре, че не чу виковете ми. Не е спомен, който бих искала да ти оставя. Намери покой, скъпи Филип. И радост, ако можеш. Ти ми беше верен приживе повече, отколкото голямата част благородни съпрузи. Не очаквам сега да живееш като монах.

– Бих дал всичко само да можеше да е различно.

– Има неща, които са написани от съдбата – обади се Рено. – Не можеш да промениш участта на друг човек повече, отколкото да промениш своята. – В Рая му бяха върнати красивите тъмни очи. – Погледнете се, сеньор. Дадохте всичко, което имахте, а нищо не се е променило. Шуреите ви са се нанесли в замъка ви, защото папата ви отлъчи от църквата, а и те си мислят, че сте мъртъв. Вече търсят нов съпруг за сестра си.

– Усмихваш се. Какво ти е толкова забавно, Рено?

– Ами защото точно това искахте.

– Исках само да спася сина си.

– И направи най-доброто, татко – обади се малкото му момченце.

Изглеждаше така пълничко и бузките му бяха розови, както преди да се разболее.

– Толкова съжалявам – рече Филип.

Надолу в долината мъглата започна да се вдига.

– С кого говорите? – попита го Фабрисия.

Той се обърна виновно; не беше чул кога се е появила зад него.

– Стресна ме.

– Що за рицар позволява на едно момиче да се промъкне и да го изненада в гръб? – с усмивка го попита тя. – Тук има ли и друг?

– Само призраци – отвърна той. – Как са Бруна и отец Марти?

– Бруна току-що се пренесе на небето. Стана много тихо и кротко.

– Приготвих гроб за нея. Ще я отнеса.

Понечи да се върне в пещерата, но тя го хвана за ръката и го спря.

– Чувате ли това,? – Тя се намръщи и огледа хоризонта. – Идва буря.

Само че утринта обещаваше хубаво време през деня, високо на синьото небе имаше само перести облачета.

– Не е буря – каза Филип. – Това, което чуваш, е обсадна машина. Сигурно мъкнат катапулт от Каркасон. Явно са се запътили към Монтайе. – Посочи към място, където като че имаше пясъчна буря, далече надолу в долината. – Ето там са.

– Сигурно са хиляди.

– Много малко от тях ще са войници. Но скоро ще изпратят своите съгледвачи и мародерите. Не бива да оставаме тук.

– Не можем да местим отец Марти.

– Мога да направя за него носилка от клони и да го влача с нас, зад Лейла. Ще напредваме бавно, но ще е по-добре, отколкото да останем тук. Няма да им е трудно да ни намерят.

– Колко време ще ти е необходимо, за да направиш носилката?

– Зависи от това, какви инструменти са оставили другите и мога да използвам. – Той кимна към пещерата и боклука от вехтории на пода. – Трябват ми няколко одеяла, въже или канап. Няколко зелени клона. До края на деня ще успея да я направя.

– Отец Марти може да не живее толкова.

– Но ако живее, ще сме подготвени.

Той отнесе Бруна в гроба, приготвен за нея, и после се залови за работа. По-късно следобеда довлече носилката, която беше направил, при входа на пещерата, за да ѝ я покаже. Завързал беше два яки клона заедно като рамка, с по-малки клони, привързани напречно за якост. С помощта на няколко въжета беше успял да закрепи одеяла към носилката.

– Не е кралско пухено легло – рече той, – но мисля, че ще свърши работа.

– Явно не сте прекарали цялото време в замъка в ядене на езици от чучулиги и в гонене на слугинчетата.

– Имам си и полезните умения.

Далечната буря беше утихнала; кръстоносците сигурно бяха направили лагер за през нощта. В гората жуженето на цикадите се издигна до кресчендо, небето стана мораво.

– Каза, че си ме сънувала.

– Един сън може да означава много неща.

– Имаш право. Но после ми спаси живота.

– Вероятно и без друго сте щели да оздравеете, сеньор. Със сигурност не съм рискувала живота си, както вие постъпвате сега с вашия.

– Раймон мисли, че е лудост. Но не можех да те оставя.

Неочаквано той се наведе да я целуне, тя извърна лице.

– Сигурна съм, че в замъка слугинчетата са позволявали на сеньора да прави, каквото си поиска, но аз не съм слугинче.

Не беше мислил да я съблазнява. Сам беше изненадан от непохватността си. Какви ги вършеше? Можеше да я има, ако пожелаеше; да, точно както някоя слугиня, силен мъж насаме с жена в подобно положение не се нуждаеше от позволение. Да го отблъснат по този начин, засегна честта му и той се отдръпна.