Колин Фалконър - Стигмата

Стрелата беше раздробила коленната му става, отворената рана под прасеца се беше възпалила. Чакръкчията намести глезена с мъка, а на жегата раната беше загноила и сега инфекцията се разпространяваше из тялото му. Той гниеше пред очите им.

Симон си помисли, че това е наказание, но запази мисълта за себе си.

– Душата му ще отлети направо в Рая – рече отец Ортиз на Жил.

– Надявам се, отче, защото през изминалата седмица той несъмнено мина през истинско чистилище.

– Жертвата му е за Бог.

– Той изповяда ли се?

– Душата му е чиста – отвърна свещеникът дипломатично.

Жил не издържаше повече да гледа мъките му. Отиде до прозореца, впери поглед в покривите на катедралата Сен Назар и двореца на епископа близо до мястото, където пенливите води на река Од се събираха в един ръкав.

– Чухте ли новината? Графът на Ньовер приключва участието си в похода и дукът на Бургундия скоро ще го последва. Казват, че четирийсетте дни на служба в Божията армия за тях са изтекли и е време да се прибират.

– Ами вие, господарю? – попита отец Ортиз. – И вие ли ще напуснете нашия велик кръстоносен поход?

– Аз ще остана по-дълго. За да служа на Бог.

А дали не е, защото все още не си получил своя дял от плячката, почуди се Симон. Тази мисъл също беше най-добре да запази за себе си.

– Имаме заповеди от Монфор – рече Жил. – Докато той прочиства от еретици Тулуза, ние трябва да се присъединим към малък авангард, който се готви да тръгне на север към Черната планина. Ще вземем катапулт и двайсетина рицари, за да превземем Монтайе, после Кабаре. Дано Бог погледне благосклонно на всичките ни усилия.

– Сигурен съм, че така ще направи. Бог досега ни благославяше с чудо след чудо.

– Не ми се вярва Юг да споделя вашето мнение, отче – подхвърли Жил и си тръгна.

ПО ЗАВРЪЩАНИЯТА И ОТПЪТУВАНИЯТА на войниците на Транкавел Филип разбра, че нещо се случва. Най-накрая Раймон се изкатери на камъка при входа на пещерата и извика за внимание.

– Имам важни новини за всички ви – рече той и в пещерата се възцари тишина. – Кръстоносците са изпратили отряд към планините, който да нападне замъците ни в Монтайе и Кабаре. Ако останем тук, рискуваме съгледвачите им да ни открият. За тези пещери знаят всички. Може да ни предадат.

– И къде ще отидем? – провикна се някой.

– Има само едно място, където бихте могли да идете, и това е крепостта в Монтайе. Наредиха ми незабавно да тръгна натам с войниците си. Онези, които дойдат с нас, ще имат закрилата ни.

– А как ще стигнем дотам?

– Ще трябва да ни следвате пеша през планините.

– Колко далеч е?

– Пет левги. Пътят е дълъг, но нямате друг избор. Ако имате каруци, трябва да ги оставите. Вземете само онова, което можете да носите.

Когато Раймон свърши да говори, през пещерата премина въздишка. Нов поход, още от техните притежания – изоставени, още по-несигурно бъдеще. Но както каза Раймон, какъв избор имаха? Освен това всички го очакваха. Щом кръстоносците тръгнат на север, беше въпрос на време да ги открият.

Отец Марти премигна с очи.

– Остави ме тук – каза той на Фабрисия. – Скоро ще съм в единия или другия Рай. Нищо не ми дължиш. Останеш ли, още един грях ще падне отгоре ми.

Тя се отдръпна. Сянка закриваше светлината на входа на пещерата. Филип.

– Какво каза той?

– Иска да го оставим.

– А ти няма да го направиш, нали?

– Има и една стара жена ето там, казва се Бруна. Беше приятелка на майка ми. Играех си с момченцето ѝ, когато бях дете. И тя не може да тръгне, прекалено е болна. Не мога да оставя и двамата.

– Помислих си, че така ще кажеш. – Седна до нея. – Ако кръстоносците те намерят, знаеш какво ще направят с теб, нали? Ще останеш ли тук без защита?

– Нямам избор.

Той поклати глава.

– Отец Марти държал ли се е някога човешки с теб? Или с друг? Не се ли е опитал да те изнасили? Защо сега искаш да му помагаш?

Тя поклати глава.

– Не става дума за неговата съвест, а за моята.

Филип поклати глава и се отдалечи. Раймон го видя да говори е нея, хвана го за ръката и го поведе вън от пещерата. Там бяха отец Витал и неговият сосиус .

– Сега какво ще правите, сеньор? Трябва да дойдете с нас. Прекалено опасно е за вас да яздите сам през Албигоя, докато не свърши войната. Можете да прекарате зимата в Монтайе. А пък на нас още един добър войник ще ни е от полза, ако кръстоносците стигнат чак дотам.