Колин Фалконър - Стигмата

Филип поклати глава.

– Не мога.

– Тогава какво ще правите?

– Възнамерявам да остана тук с нея.

– Вие луд ли сте?

– Дали съм, или не съм, не ви влиза в работата. Не си позволявайте друг път да ме разпитвате.

Раймон стисна по-здраво ръката му.

– Виждал съм как я гледате.

Филип се отдръпна от него.

– Забравяте се. Не поставяйте ръка върху сеньор, освен ако не държите да се сдобиете с нов пъп.

– Тя сама си прави тези рани, нали знаете – намеси се отец Витал. – Някой я е видял. Има нож и го прави тайно. Тя е вещица и полулуда. Вижда се в очите ѝ.

– Вие видели ли сте как си нанася раните?

– Имам доверие на човека, който ми го каза.

– Не сте я видели лично тогава. – Той се обърна към Раймон. – Вие какво мислите?

Раймон поклати глава.

– Не знам.

– Вие сте човекът, който ме е донесъл при нея, вие сте човекът, който каза, че ме е изцелила.

– Вероятно вие, така или иначе, щяхте да оздравеете. Отецът може би е прав, може да е номер. Не знам, сеньор, искам да вярвам.

– Внимавайте с нея – предупреди го отец Витал.

Филип поклати глава, отвратен, и си тръгна.

Като призраци, посивели и тъжни, хората бавно се заточиха през отвора на пещерата. Някои мърмореха, че тръгват, но повечето бяха мълчаливи. По-малките деца проплакваха от ранното прекъсване на съня им. Фабрисия видя лихвар, който носеше сметководните си книги под мишница, мъчеше се с товара си, зад него слуга носеше везни и няколко пергаментови свитъка. В крайна сметка, помисли си тя, ще му се наложи да изостави своите финансови книги и стария си живот.

Но май все още не беше готов.

Някои от тях спряха, коленичиха, благодариха ѝ шепнешком, оставиха ѝ по нещо: храна, монета; един търговец ѝ остави пръстен. Другите се направиха, че не я забелязват, или изсъскаха проклятия.

Точиха се, докато и последният от намерилите убежище в пещерата си отиде и мястото опустя. Каруците и вързопите, които бяха изоставили, се търкаляха по пясъка на пода на пещерата. Останали бяха само тримата. Отец Марти хъркаше в съня си. Старата Бруна беше така притихнала, че Фабрисия реши, че е мъртва.

Когато светлината се усили, Фабрисия съзря мъжки силует да се очертава на входа на пещерата.

– Дойдохте да се сбогувате ли?

– Щях, ако заминавах. Но реших да остана.

Фабрисия изхлипа от облекчение. Надявала се беше да прояви достатъчно разум да тръгне с останалите, но се беше молила да не го направи.

– Искало ми се е нощем и двамата ми родители да са мъртви. Още ли ме смятате за светица?

– Никога не съм те имал за светица.

– Тогава защо оставате, сеньор? Защо мъж със замък ще се чувства толкова привързан към една пещера?

– И аз си задавам този въпрос всеки ден, откакто дойдох тук. Все още не знам отговора.

– Ще умрете, ако останете.

– Може да умра, може и да не умра. Тази сутрин, когато се събудих, ми стана ясно. В гората, когато препусках срещу мъжете, които убиха моя оръженосец – тогава умрях. Тялото ми оцеля, но всъщност умрях, защото в този миг се отказах от всичко, което имах на този свят, и с това купих свободата си. Вече съм призрак. Мога да правя, каквото поискам, и светът вече няма ме вижда. Аз съм между единия и другия живот и до голяма степен съм го приел. Ами ти?

Появи се Раймон с шлем под мишница и в пълно бойно снаряжение.

– Това е последната ви възможност да промените мнението си – каза той на Филип.

– Оставам – отвърна Филип.

– Много добре. Но ако кръстоносците ви открият, направете услуга на жената и лично я убийте.

И си тръгна.

Филип коленичи до нея. О, погледни го само, помисли си тя. Убиец, беше една истинска яка заплаха с весела усмивка, прикриваща очите на убиец. Какво иска от теб, а и ти какво искаш от него? Толкова съпричастие има у себе си, а я погледни меча, който носи, платил добри пари на един от войниците на Транкавел, така ѝ бяха казали, защото не можел да понесе да бъде невъоръжен дори сред едни бежанци в пещера. И въпреки това тази сутрин е тук, дава обет да ме защитава, без да мога да се сетя за някаква основателна причина да постъпва така. Ако беше изпълнен с жестокост и себичност, отдавна да се е измъкнал. Не разбирам този мъж.

– Ще го направите ли? Ще ме убиете ли, ако кръстоносците ни намерят?

– Да се молим да не се стига дотам.

– Да, ще се моля. Вие сте добър човек, Филип.

– Полагам усилия да бъда.

– Тогава в идните няколко дни ще разберете сам колко добър сте като човек.