Колин Фалконър - Стигмата

Фабрисия запали вощеница от малкия запас, който носеха със себе си.

– Но брат ми каза, че те са католици като нас, ще ни възнаградят. Е, него го възнаградиха с Рая, нали? Само че не по начина, по който той се надяваше. – Отец Марти затвори очи.

– Ще се радвам да се освободя от тази болка. – Затрепери от глава до пети и от ъгълчето на окото му потече сълза. – Ето, вземи това – каза той. Около врата му имаше разпятие; произходът и изработката му бяха необичайни, позлатена мед, инкрустирана с гранати. – Искам да го вземеш – той го притисна към дланта ѝ.

– Благодаря – рече Фабрисия, решила, че с него иска да ѝ се отплати за човечността.

– Имам и друг брат, в Барселона. Там е търговец, и то уважаван. Ако се наложи да бягаш от Пей д'ок, иди там. Лесно ще го намериш, само трябва да го потърсиш по името.

– Не разбирам.

– Дай му разпятието. Той ще разбере, че аз съм ти го дал. Кажи му, че си ми направила голяма услуга. Той ще ти се отплати. Добър човек е, такива сме в семейството – свещеникът се изсмя дрезгаво, смехът му отново се превърна в кашлица. Тя не спираше и не спираше, лицето му стана мораво и вече не можеше да диша. Фабрисия помисли, че това е краят му.

Но свещеникът не се беше разбързал за небето. Издържа още няколко часа и почина едва на разсъмване. Случи се, докато Филип и Фабрисия спяха.

– Каква е тази работа? – изръмжа Жил. Зимата скоро ще дойде, а на нас още ни предстои да избием еретиците. Дьо Монфор пък разправя, че дори да ги избием до крак тук, от другата страна на графство Тулуза имало още.

Симон се смая от невежеството му след всички тези месеци, прекарани в Пей д'ок.

– Половината албигойци са еретици, сеньор. Можем да покръстим малък брой.

Намираха се в норманската копринена шатра. През деня бяха напреднали съвсем малко и благородният господар ставаше нетърпелив.

– Да ги покръстим ли? Защо ще ни е да ги покръстваме? Опитахме ли се да покръстим сарацините?

– Да избием всички еретици, би означавало да избием половината население на Пей д'ок.

– И така да е. Само че нямаме толкова време да го направим.

На Симон му се прииска да се разсмее, после видя, че големият благородник няма да приеме смеха му от развеселяващата му страна.

– Не всички хора са привлечени към ереста. Някои просто са подведени.

– Защо все трябва да ми противоречите по този въпрос, отец Жорда? Тук съм по молба именно на вашия понтификат. Кълна се, че не разбирам духовниците. Това не е ли християнска земя? Тогава или тези безбожни нещастници са с Църквата, или са срещу нея. Това не е ли истината, отец Ортиз?

И двамата се обърнаха за подкрепа към монаха.

– Моля ви, отец Ортиз, напомнете на великия пер, че сме тук, за да върнем Юга към Бог, а не да изколим всички.

– Отец Жорда, не сме ли ние от единствената истинска религия? Не обират ли тези еретици нашите църкви и не изкушават ли другите да се отдалечат от Бог? Не казва ли самият папа, че не е грях, ако убием по време на кръстоносен поход?

– Искате да кажете, че се съгласявате с благородния пер по този въпрос? Мислех, че сме тук, за да проповядваме, а не да колим.

– Времето за проповед свърши.

Някъде из планините зави вълк. Жил отиде до входа на палатката и надзърна в мрака, сякаш можеше да види звяра от мястото, на което стоеше.

– Тук не ми харесва – заяви той. Имаше малки ръце и непрекъснато ги потриваше една в друга. Разправяха, че има заболяване, заради което се поти повече от останалите хора дори при студено време. – Горе има пещери, говори се, че еретиците ги използват за своите оргии и за ритуалите си към Дявола. Ще изпратим неколцина да ги намерят. Какво ще правим с онези, които почитат Дявола, когато ги върнем във вярата, отец Жорда? Искате ли да проповядвате пред тях известно време, преди да ги изгоря? – Симон не отговори и той се обърна към отец Ортиз. – Отче Ортиз, утре сутринта ще застанете начело на колоната. Мисля, че ще отида с моите рицари до пещерите, вместо да се разтакавам с тази обсадна машина и магаретата. Може пък да доведа еретик за отец Жорда, когото да покръсти. Така ще си намери занимание да му минава времето. Вие какво мислите, отче?

ГРАК НА ВРАНА я стресна.

Почиваха в гъсталака от жегата на пладнето. Фабрисия беше заспала почти веднага, но за минути, не повече. Когато се събуди, Филип лежеше до нея със затворени очи.

Тя стана. Нещо я привлече навътре в гората, през дебелите дънери на буковите и дъбовите дървета. Жуженето на насекомите не знаеше спиране, пулсиращ ритъм, който я притесняваше. Препъна се в някакъв клон.