Колин Фалконър - Стигмата

Тя улови ръката му

– Елате с мен.

ФАБРИСИЯ СВИ ШЕПА около свещта, за да я предпази от теченията.

– Пещерите са изсечени в планините по времето на римските императори – каза тя. – Търсели са злато.

Обширното помещение се стесняваше до тесен тунел. Очевидно е бил много използван, понеже беше укрепен на няколко места с яки дървени стълбове, а по стените в метални поставки горяха факли.

– Свети Боже милостиви! – изведнъж възклика Филип.

Преживял беше нещо подобно, някога, когато влезе в новата катедрала, която строяха в Париж. А това тук беше повече от десет пъти по-голямо от нея. Самият Бог беше издълбал планината с юмрука си, като дете, което изравя средата на хляба и оставя само коричката.

Варовикови стени, почернели от вековете дим, се издигаха към тавана, изгубен във вечна нощ. Вълните от мраморни скали бяха осветявани изотзад от хиляди свещи. Скални кристали проблясваха като звезди. Хлъзгави калцитни стълбове се издигаха от сенките и оформяха пейките и стволовете на църква от истински варовик.

Слънце и сребрист лунен диск бяха изрисувани на мраморната стена в другия край на пещерата. Под тях имаше маса с бяла покривка, подредена като олтар. Отначало беше тихо, чуваше се само как бавно падат водни капки, но след това чу шепота на гласовете от тунела, понеже и други хора го бяха последвали в пещерата; отначало шепа, после станаха четирийсет, после сто, накрая още сто. Говореха само шепнешком, но в тази съвършена катедрала от камък всеки шум отекваше десет пъти.

Филип спря, уловил се за ребрата, задъхан.

– Кои са... тези хора? – попита той. – Еретици... ли са?

– Те не биха се нарекли така, сеньор. Това са вярващи – тя използва думата на езика ок.

– И в какво... вярват?

– Отличава ги онова, в което не вярват, сеньор. Не вярват, че Бог е създал света. Вярват, че създател е Дяволът, когото наричат Рекс Мунди, Крал на света, че той е равен на Бог и че светът е негово творение. Всичко, което виждаме около нас, е тук, за да ни накара да забравим кои сме, а всъщност сме чисти духове и неунищожими. Казват, че след като умрем, няма Ад, че светът всъщност е Адът. Освен това вярват, че всичко, което докосваме или виждаме, е по природа зло и че пътят на душата не е към изкуплението, а към възвисяването, и че всички души трябва да останат тук, да се преселват от тяло в тяло до деня, в който се научат отново да копнеят за звездите.

– Мислят, че... светът е Адът?

– Според тях Адът не е мястото, където човек отива, след като умре, а мястото, където отива, след като се роди. Затова Бог не може да ни помогне тук въпреки всичките ни молби, понеже това е царството на Дявола. Убийството е грях и дори яденето на месо е грешно, защото това означава да се убие друго живо същество. Но най-лошият от всички грехове е любовта, понеже чрез нея друга душа е принудена да се появи в света на болката.

– И всички тези хора са... целомъдрени? Живеят... като монаси, така ли?

Тя поклати глава.

– Не, само добрите хора живеят така. За повечето хора, дори за вярващите, дисциплината е прекалено сурова. От вярващия се изисква да изразява почит към всеки добър човек . Трябва да се поклонят и да кажат: Молете Бог да ме направи добър християнин и да ме отведе до добър край. Иначе вярващият може да прави, каквото пожелае: да се жени, да печели пари, да воюва, дори да посещава католическа литургия в църква. Чак накрая повечето хора дават обет за благочестие, бедност и останалото. Но пък и когато човек се кани да умира, според мен не му е кой знае колко трудно да се откаже от месото и сексуалните удоволствия.

– Много практична религия явно.

– Щом е практична, защо заплашват да изгорят всеки, който не вярва в нея? Според мен тя е човешка. Майка ми е вярваща .

– Ами ти?

– Аз обичам Богородица, но уважавам добрите хора . Те са именно такива, каквито предполага името им: добри човеци. И вероятно имат право за света, не знам. Може би те знаят отговорите, които търсите. Не Бог ви е наказал в света по този начин, защото Бог не може да стигне до вас. Дяволът го е сторил. Това ли е отговорът, който търсите?

Един от добрите хора – Фабрисия му беше казала, че името му е Витал – застана зад олтара и започна да проповядва. Макар гласът му да не беше по-висок от шепот, се чуваше дори в задната част на пещерата, където седяха Фабрисия и Филип. Разказваше историята на Рая; в началото, каза той, някакви духове паднали през дупка в небето на земята. Бог запушил дупката с крак, но вече било прекалено късно да спре падането им. Затова от този момент до края на времето всички добри души ще трябва да се мъчат да се върнат обратно на небето, като стават добри хора или като приемат ритуала на консоламента, утешението . Когато най-накрая на земята не останат хора, тогава ще стане възможен и краят на света. Небето ще се срине на земята, слънцето и луната ще бъдат погълнати от огъня, а огънят ще бъде погълнат от морето. Земята ще се превърне в езеро от катран и сяра.