Колин Фалконър - Стигмата

– Кога ще е сигурно за мен да се прибера у дома?

– След сто години. Дотогава ще ти трябва ескорт. Пътищата са пълни с наемници, разбойници и мародери. Сам човек, дори рицар, няма да стигне далеч без охрана.

– Ти можеш ли да ми дадеш охрана?

– Не мога и човек да отделя, за да отидеш и до потока в тоя момент. Но ще помисля. Засега трябва да напоим тези коне, преди бурята да ги изплаши здравата. Да те поживи Бог, приятелю.

В пещерата вонята на тор и животни връхлетя Филип. Очите му засмъдяха от дима от огнищата за готвене. Накъдето и да погледнеше, виждаше пусти очи и умълчани деца, които не се усмихваха. Никой тук не беше ял достатъчно, нито знаеше какво ще му донесе утрото.

– На изискан сеньор като вас – рече глас – сигурно му липсват мекото легло и пухената завивка.

Филип се огледа, за да види кой има неблагоразумието да се обръща към него с подобно неуважение. Някакъв мъж лежеше на земята, увит в мръсен ленен чаршаф. На главата си имаше тонзура като свещеник. Усмивката му беше мазна и на мига не се понрави на Филип.

– Свещеник – рече Филип.

– Да. Искате ли да се изповядате, синко? – той се разсмя.

– Всички тези хора са еретици. Какво правите тук?

– Кръстоносците щяха да ме убият със същото въодушевление, с което съсичат и един катар, само защото съм им се изпречил на пътя. Казвам се отец Марти. Вие сте Филип, изискан благородник и рицар от Бургундия. Виждате, че знам всичко за вас. Ние на практика сме приятели. Моля ви, елате, поседете за малко при мен. Ще ми се да побъбрим. Напоследък само това мога да правя, да говоря.

– Какво ви е, свещенико? Болен ли сте?

– Умирам, Филип дьо Верси.

– Ами момичето? Не може ли да ви излекува?

– Сам вижте – рече той.

Филип приклекна и повдигна чаршафа. На бедрото на свещеника имаше огромен израстък, който беше започнал да гноясва. Филип усети как стомахът му се присвива от гаденето.

– Красота, нали? Накрая ще ме убие. Усещам как ме изяжда отвътре. Тя сложи ръце върху мен, но нямаше никаква полза. Само че казах на хората, че е имало, и това бързо я направи прочута.

– Защо сте го направили, щом не е било истина?

Марти сви рамене.

– Исках хората да я мислят за вещица. Може би затова тя не можа да ме изцели. Грешката е моя, разбирате ли, не съм достатъчно чист, за да бъда спасен. Нося одежди на Божи човек, но сърцето ми принадлежи на Дявола – той отново се разсмя.

– Подобни неща ви се струват забавни ли?

– Имам си причини.

– Откъде я познавате?

– От същия градец съм, както и момичето. Всъщност тя и семейството ѝ живяха в него едва няколко години, докато аз съм прекарал там целия си живот. Брат ми беше бейл на крепостта, но аз избягах, преди да дойдат кръстоносците. Той остана и те го обесиха. Поредната шегичка на живота. Животът е пълен с шеги за човек, който има чувство за хумор.

– Има хора, които се смеят, за да не ридаят.

– Тук ме хванахте натясно. Виждам, че сте човек, който изучава състоянията и поведението на човека. Много добре. Мисля, че сте прав, изобщо не е забавно. Виждате ли онзи човек? Това е Бернар. Той казва, че тя го е върнала към живота. Вероятно го е направила. Виждам как около мен други хора оздравяват – като вас; когато ви донесоха тук, кръвта ви пръскаше от устата и носа при всяко вдишване и издишване. Че вие си бяхте истински мъртвец. Тя сложи ръце върху вас и вижте се сега! При мен обаче не става. Бива си я закачката, нали?

Витал и другият от добрите хора минаха покрай тях. Хората се поклониха или се проснаха на земята. Дори отец Марти вдигна ръка да ги поздрави.

– Ето ги и тях, причината за цялата беда. Изглеждат като изгладнели врани, нали? Мен ако питате, не се съгласявам с нито една тяхна дума, но те са по-свети хора, отколкото аз някога ще бъда.

– Не ги ли мразите?

– Никога не са ми пречели, ако аз не им пречех. Но не харесват момичето. Мисля, че тя ги плаши. Не се вписва в съвършената картина, с която описват света. Тя носи раните на Христос, а те казват, че Христос не е бил разпъван. Не могат да я обяснят. Мисля, че им се иска тя просто да си отиде.

– Как са се появили тези рани по ръцете ѝ?

– Кой знае? Добрите хора твърдят, че сама ги прави.

– И вие ли така мислите?

– Така мисля и аз, защото така ми се иска. Но въпреки че тя има тези рани от месеци, те не заздравяват, нито протичат, нито излъчват лоша миризма. Как го обяснявате? Дори и тя да ги е направила собственоръчно, как някой би могъл да понесе подобна болка?