Колин Фалконър - Стигмата

Когато проповедта приключи, вярващите коленичиха като един и заедно казаха:

– Молете се на Бог за нас, грешниците, за да ни направи добри християни и да ни доведе до добър край.

Витал вдигна ръка за благословия:

– Dieu vos benesiga! Бог да ви благослови, да направи добри християни от вас и да ви доведе до добър край.

Когато приключи, Фабрисия улови ръката му.

– Елате – прикани го тя.

Филип я последва на трепкащата светлина от свещта по-дълбоко в планината. Той се почуди накъде го води. Стените на тунела се стесняваха. Филип удари главата си на издатина, приведе се и така извървя останалата част от пътя.

Чувстваше топлината и близостта ѝ. Може би иска да останем насаме, помисли си той. Отдавна не беше докосвал жена; клетата Жизел би могла да я увери в това.

С мъка не изоставаше, ребрата го боляха, не му достигаше въздух. Тя спря и го изчака.

– Останах без дъх... като... стар човек.

– Не се притеснявайте. Скоро отново ще сте, какъвто сте били преди, и достатъчно силен, за да убивате.

– Не се радвам... на убиването. На турнирите, да... насъсквам ума... и ръката си... срещу друг човек заради... честта или неговия... кон. Но отнемането на живот не е нещо.... което ми носи удоволствие.

– Хората умират независимо дали ви носи удоволствие или не. Резултатът е един и същ.

– Понякога нямаш избор. За да защитиш... семейството си или вярата си, или... земите си, трябва да се биеш. Няма друг... начин.

Усети топъл полъх по лицето си и разбра, че почти са стигнали края на тунела. Чудеше се каква нова изненада му е приготвила.

– Човек може да намери оправдание за всичко. Думите могат да бъдат извъртени. Истината не може.

Тя отстъпи встрани. За миг той застана на ръба на бездна. Сепна се слисан, за малко не се прекатури, но тя го сграбчи за ръката и го издърпа назад.

– Какво е... това място? – попита той, когато дишането му се възстанови.

Тясна ивица светлина се процеждаше през тавана на пещерата от процеп отгоре; пръстът Божи сочи пътя към Ада, помисли си той. Отдолу имаше само мрак, чак до самото дъно на пропастта. Светлината не можеше да проникне дотам.

Тя посочи. Той се обърна и видя огромен стълб от калцит, който се издигаше от самия ръб на бездната. Част от него беше паднал в нея, така че сега двете му части оформяха чук.

– Божият чук – рече тя. – Малцина са го виждали.

Филип взе свещта от Фабрисия, вдигна я над главата си, за да може да вижда по-добре.

– Защо го наричат... така?

– По времето на визиготите тук водели затворниците и ги хвърляли в пропастта. Не мога да си представя колко много смърт е имало. Но така скалата е получила името си. Божият чук, разбира се, е смъртта. Накрая тя всички ни сломява. Това е единствената истина, единственото време в живота ни, когато познаваме истината, че сме родени, за да умрем. Останалото е Дяволският сън.

Когато се обърна към нея, тя леко докосна ръката му с пръсти. Толкова близо беше; през бието на ризата ѝ съзря бледото ѝ, с цвят на слонова кост рамо, видя пулсирането на врата ѝ. Представи си вдлъбнатата празнина под ключицата ѝ и нежните издатини на гърдите ѝ.

– Вие имате благородна кръв, Филип дьо Верси?

– Казах ти, че съм барон.

– Тогава ми простете, ако съм говорила дръзко с вас. В моите тече само кръв на занаятчия. Не съм на вашето положение.

– Ти спаси живота ми. Ако искаш, имаш позволението да говориш с мен, както намериш за добре.

– Не мисля, че е възможно. Жалко, защото ми се щеше да не беше така.

Стоеше толкова близо до него, че можеше да почувства дъха ѝ на бузата си. Тя се обърна и го поведе обратно по тунела, като вървеше бързо след умиращата светлина.

На половината път Фабрисия протегна ръка и спря, за да си почине. Когато отново тръгна, Филип видя, че е оставила кървав отпечатък върху варовика.

– Кървиш – рече ѝ той.

– Нищо няма.

– Да не си се... наранила?

Тя седна на един камък и трепна от болка.

– Трябва да спра за малко – рече тя.

Той приклекна до нея. По стените имаше древни грубо изрисувани фигури. На врата му капна студена капка вода.

– Какво има? Какво не е наред?

– Задръжте свещта – рече тя. Филип взе свещта и тя махна ръкавицата си, която беше прогизнала от кръв. Подаде му я.

– Сам вижте.

Филип и преди беше виждал такава рана, в Земите отвъд, когато сарацинско копие прониза ръката на един мъж. Но тази рана беше чиста и от нея се носеше благоухание като на прясно отрязана лавандула. Той се приведе, за да я огледа, в този момент полъх изгаси свещта.