Колин Фалконър - Стигмата

– Много си красива – рече той. – Очаквах... вещица с пилешки кости в косата си, да мирише на зарасличе. И иглика.

– Къпах се тази сутрин. Измих всички пилешки кости. От тях започваше да ме сърби.

Той се усмихна.

– Имам да ти казвам нещо... важно.

Пусна я, изтощен от малкото усилие, ръката му падна до тялото му.

– Тогава ми го кажете.

– Намерих... баща ти и майка ти.

Фабрисия затаи дъх.

– Къде? Живи са и са добре, нали?

– Живи са. Благодарение на доблестта на... хората, с които яздех. Кръстоносци ги бяха нападнали, но оцеляха. Отправили се бяха към място.... което наричаха Монтайе.

– Говорихте ли с тях?

– Разбира се. Казаха ми, че си в манастир, наречен Монмерси. Бяхме се... запътили натам, когато попаднахме в засада.

– Истина е. Напуснах манастира преди седмица. Щях да се върна в градеца, но разбрах, че там е имало кръстоносци, и дойдох тук. Мислех, че бедните ми родители са мъртви.

– Уверявам те, че бяха много... живи. Пожелаха да ти кажа това.

– Благодаря за тази новина. Не разбирате какво означава за мен.

– Удоволствие беше да ти я... съобщя. Впрочем казвам се Филип, барон Дьо Верси.

– Знам кой сте – отвърна му тя и след това се отдръпна при другите.

Той наблюдаваше как се грижи за болните и ранените. Сигурно бяха четирийсет или дори шейсет души, лежаха на пясъка близо до входа.

Фабрисия Беранже имаше дълги крайници, зелени очи и червена коса, загърната с шал; носеше проста кафява туника. На ръцете си имаше ръкавици, дори в това горещо лято, и видимо куцукаше. Но това не намаляваше красотата ѝ, правеше я още по-възхитителна. И в най-дребното ѝ движение имаше ведрина, каквато през живота си беше виждал само у една жена и това беше съпругата му.

– Я виж ти! Изглежда, има мъже, които е невъзможно да убиеш!

Филип вдигна очи, младоликият рицар с едно зелено и едно синьо око.

– Трябваше да си мъртъв, приятел! – приклекна и протегна ръка. – Казвам се Раймон Перейа, аз съм сенешал на виконт Транкавел.

– Ти си този, който... ме е довел тук, така ли? – попита Филип. – Трябва да ти... благодаря.

– Не на мен, а на жената, която изцелява. Мислех, че си мъртъв. Щом веднъж човек започне да кашля толкова много кръв, той си е вкочанен и студен до час време. Имаш късмет, че тя беше тук. – Раймон дръпна туниката на Филип. – Погледни! Да не е била ризницата, онзи щеше да те е съсякъл на половина.

Филип прокара пръст предпазливо по ребрата си. По цялата му дясна страна имаше моравожълта синина.

– Ти или си най-смелият мъж, когото съм срещал, или най-лудият. Да не би да си мислеше, че ще надвиеш всички? И въпреки това съм благодарен, че им отвлече вниманието. Съмнявам се, че без теб засадата ни щеше да е толкова успешна.

– Какво се случи с онзи рицар... с червената... брада?

– Такъв човек не видях, поне не и сред мъртвите, които оставихме. Имало е лични сметки за уреждане, така ли?

Филип кимна.

– Така.

– Тогава си тте de partage. Мъж на честта. И северняк! Не вярвах, че двете са съвместими. Защо не си с кръстоносците?

– Този кръстоносен поход е... война на папата, а не на Бог. Дойдох тук по мой въпрос. Конят ми... при теб ли е? Лейла. Голяма арабска кобила.

– Разбира се, че конят ти е при нас, ние също сме мъже на честта, не сме конекрадци. Има друга пещера, по-нататък по планината, където държим животните. Там тя е в безопасност, нахранена и напоена. Можеш да си я вземеш и да поемеш към Бургундия, ако това е желанието ти.

– Ами... кръстоносната войска?

– Кръстоносците обсаждат Каркасон. Онези от нас, които останахме, ще се бием с тях тук, в Черната планина. Когато дойде зимата, на тях вече ще им е омръзнало и ще се приберат у дома. А ние ще се върнем в Каркасон и Безие и ще изритаме останалите копелета оттам. – Той тупна Филип по рамото и го накара да трепне. – Късмет, приятелю. До последния си ден ще помня гледката, как един човек язди срещу четирийсет. Ще ми се да се биеше за нас! Бог да те благослови!

И излезе от пещерата.

Филип проучи състоянието на тялото си. Китката му все още беше скована и подута, както и глезенът му. Но му беше омръзнало да лежи като някой сакат. Надигна се и бавно се изправи на крака. Огледа се. Пещера и катедрала, така ли го беше нарекла тя? Уместно описание, защото таванът беше висок и сводест и най-малките шумове отекваха като в църква. Но вместо мрамор и каменни плочи подът на катедралата беше застлан с фин бял пясък. Пещерата беше по-голяма от всяка една от църквите, които беше виждал, трепкащите пламъци на факлите и на огньовете за приготвяне на храна сякаш се простираха на стотици крачки навътре в мрака. Покритите с катран варовикови тавани бяха подпрени с тежки дървени стълбове, забити дълбоко в скалните стени на места, където височината беше колкото дванайсет човешки боя, че и повече. Тази пещера сигурно е тук от много отдавна.