Колин Фалконър - Стигмата

Никакви, те ми бяха опростени, когато понесох бойното знаме на Христа. И ми обещаха да ида в Рая. Светецът имаше раздвоена брадица и черни къдри. Носеше и тюрбан . Но в този Рай няма да идете, изсмя се той.

Червенобрадия беше там, сечеше си опашката като гущер. Очите на Рено бяха у него и той ги търкаляше като зарове в ръката си. Филип се сепна и се опита да го хване.

– Почивай си – рече му някой и на челото му поставиха хладна кърпа.

Друг го попита дали иска да се изповяда.

– Не – каза, – ще отнеме много време, а аз съм много уморен.

Освен това той се гордееше с греховете си. Щеше му се да ги обсъди с личност като неговия Създател, по мъжки. Погледни, ето списъка ми. Сега погледни своя.

Отвори очи. Над него стоеше приведена жена.

– Паднах на главата си, докато се мъчех да се измъкна от една църква – рече ѝ той.

– С всички е така – отвърна му тя, а на него думите ѝ му се сториха любопитни, но може би той просто сънуваше.

Чу как жената казва:

– Пострадал е от удар по главата, може би повече от един. Наранил си е глезена и лявата китка. Но най-зле са ребрата. Нещо вътре е счупено и той вдишва собствената си кръв.

– Ще умре ли?

– Вероятно. Ще бъде според волята Божия.

Даде му да пие нещо горчиво. Той го изплю.

Налегна го умора от това, че непрекъснато броеше хората в сънищата си. Трийсет и седем. Не, още трима; вече са четирийсет. Седяха пред огнището на пейки, сушаха ботушите и гетите си на огъня. Миризмата на мокра кожа и вълна се примесваше с мириса на тор, глина и гнила слама от пода.

– Просто си почивайте – прошепна Годфроа, преоблечен като красива червенокоса жена.

– Не ви е дошло времето, сеньор. Трябва да се върнете – каза му оръженосецът му Рено.

– Къде да се върна? – попита той, а после и синът му се появи, играеше си с меча му.

– Остави го – скара му се той, – не си пораснал.

А рицарят със синьото и зеленото око се разсмя и отвърна:

– Е, бях достатъчно голям, за да спася окаяната ти кожа.

– Той изгаря – каза жената.

Филип си помисли за малкия Рено, колко студен беше. От кое е по-добре да умреш – от лед или от огън? Краят е все същият. На латински, после на арабски поиска вода и усети как тя повдига главата му и докато сипваше полека между устните му и косата ѝ погъделичка лицето му, усети и ухание на лавандула.

– ФАБРИСИЯ БЕРАНЖЕ – рече той.

Тя се грижеше за друг болен, когато го чу да произнася името ѝ. Обърна се и видя, че я наблюдава. Имаше огромни кафяви очи, а погледът му беше толкова прям, че я смути.

– Откъде знаете името ми?

– Ти си, нали?

Тя кимна.

– Ти си причината... да дойда в Пей д'ок.

– Не ви разбирам, сеньор.

– Една знахарка ми каза, че... си велика лечителка. Синът ми беше болен. Мислех, че можеш да го спасиш. Но той... вече е мъртъв. Изглежда, вместо него си спасила мен.

– Бог ви спаси. Аз само се молех за вас.

– Тогава Бог... ме удивява. Защо ще му е да спасява мен?

– Не ни се полага да знаем Божия промисъл. – Тя постави ръка на челото му. – Треската ви е преминала. Дишането ви се е подобрило.

Повдигна главата му и му даде да пие вода.

– Къде съм? – попита той.

– Мястото се нарича Симусен.

– Какво е? Замък ли?

– Пещера. Пещера и катедрала.

– Как... съм се озовал тук?

– Войниците на виконта са ви намерили. Казват, че сте нападнали съвсем сам цялото свещено войнство.

– Това друг сън ли е?

Той се огледа. В пещерата имаше стотици хора, насядали по земята, легнали, хранещи се, разговарящи. И въпреки това всичко изглеждаше в пълен ред. Виковете и смехът на децата отекваха от сводестия таван.

Както и Фабрисия каза, това беше пещера и катедрала.

– Бях избрал деня, в който да умра. Защо съм... тук?

– Никой не избира деня, в който да умре. Денят им е избран.

– Дали и рицарят с червената брада се е измъкнал?

– Можете да попитате лично хората на Транкавел, когато се завърнат. Никога не питам как вие мъжете сте се опитали да се избиете един друг. Това не ме интересува.

– Кои са всички тези хора?

– Някои са от Безие, някои от Сент Ибар. Дошли са, за да избягат от войниците.

Той я улови за китката.

– Истина ли е, че... можеш да изцеляваш? Ти ли ме... изцели?

– Дадох ви билки и се молих за вас. Понякога хората се оправят, понякога не. Не зависи от мен.

– Колко зле съм ранен?

– Когато дойдохте, мислехме, че ще умрете.

– Но сега... съм жив.

– По волята Божия.

Тя се опита да се освободи от него, но той не я пусна.