Колин Фалконър - Стигмата

– Трябва да си почиваш – рече глас.

– Фабрисия.

Накара го пак да седне. Носеше пръстена купа.

– Изпий това!

В купата имаше отвара от ечемик и зеленчуци, първата храна, която приемаше от дни. Отпи само глътка от нея и осъзна колко гладен е бил. Допря купата до устните си и не помисли за нищо друго, докато не пресуши всичко в нея до капка.

– Благодаря – каза, когато изпи бульона и ѝ подаде празната купа.

Изведнъж се притесни, че е станала свидетел на вълчия му глад.

– Откога не сте яли?

– Отдавна. Не, почакай. Мисля, че онзи ден сутринта изядох един скакалец.

Двама души, облечени в черни раса, приведоха глави и влязоха. Приличаха на прегладнели врани: високи скули, бледи и костеливи.

– Кои са?

– Това са добри хора .

– Еретици?

– Еретици. Онези, от които папата живее в ужас.

– Не изглеждат... кой знае какво.

– Те са просто хора. Какво очаквахте?

– Ами ти... ти еретичка ли си, Фабрисия Беранже?

– Не, аз съм добра католичка. Но през целия си живот съм живяла до добри хора и последователите им и ето какво ще ви кажа: те са по-добри човеци от всеки свещеник, когото съм срещала, и със сигурност ще влязат в Рая хиляда години преди всеки епископ.

– Очаквах нещо... по-страховито.

Бяха тъмнооки, с дълги черни коси, усукани колани от въже. Слушал беше, че всички били содомити и почитали Сатаната, но със сигурност правеха впечатление.

Коленичиха да се помолят над човек в другата част на пещерата. Видя, че всеки има пергаментов свитък, привързан към расото си. Евангелието на Йоан или поне така му бяха разправяли. Притежанието на евангелието само можеше да направи така, че човек да изгори на клада в Бургундия. Почуди се какво ли толкова има в Божията книга, че свещениците не искат той да го научи.

– Сеньор, наистина ли изминахте целия този път, за да ме намерите?

– Наистина.

– А вместо това някак се оказахте в битка срещу петдесет кръстоносци.

– Тогава вече бях разбрал, че синът ми е мъртъв.

Лицето ѝ се промени, сякаш в очите ѝ угасна свещ.

– Много съжалявам. А убиването уталожи ли скръбта ви?

– Мъжът, с когото се бих, извади очите на оръженосеца ми и все едно го уби. Беше въпрос на чест.

– Никога не съм виждала чест в убийството, само ужас и скръб. Но вие сте рицар, сеньор, а аз съм само дъщеря на строител на църкви, затова съм сигурна, че вие знаете по-добре.

Той улови ръба на роклята ѝ.

– Ако бях стигнал тук навреме, би ли могла да спасиш сина ми?

Тя поклати глава.

– Аз съм обикновена жена. Не мога никого да спася.

– Тогава защо всички тези хора си мислят, че можеш?

– Не знам, сеньор. Може би защото искат да вярват.

Тя скокна.

– Къде отиваш? Обидих ли те? Било е неволно.

– Вие сте воин, сеньор, човек на насилието. Не вие ме обиждате, а вашето призвание. Кажете ми какво ще направите сега, когато Бог ви даде да оздравеете, след като трябваше да умрете от раните си?

– Ще намеря този дявол с червената брада и ще си разчистя сметките с него.

– А после?

– Няма "после". Той е рицар и зад гърба му стоят осемдесет бойци. Дори да успея да си отмъстя – а аз ще успея, – тези мъже ще ме убият.

– А когато и двамата сте мъртви, вашият приятел дали ще си върне очите и дали ще излезе от гроба? Не? Какъв е тогава смисълът?

– Рицарски дълг е с оръжие да защитаваме семейството си, собствеността си и своя крал. И най-важното от всичко – да защитаваме честта си.

– Ами своя Бог?

– Понякога и него.

– Както кръстоносците се биха за честта на Бог в Безие и Сент Ибар ли? Как може изобщо да има мир, когато всички се бият заради Бог? Според мен, сеньор, мъжете използват Бог като извинение да правят, каквото си поискат. Аз съм католичка, но вярвам също като добрите хора , че да се убива при каквито и да било обстоятелства, е грях.

– И въпреки това ме изцели.

– Както ви казах, не съм ви изцелила аз. Само се помолих за вас. Радвам се, че оздравявате.

– Щом обаче ме презираш, защо се моли за мен?

Тя направи нещо удивително, приклекна и с пръстите си опипа лицето му, сякаш търсеше малка тайна, която е написана там. Зелените ѝ очи бяха впити в неговите.

– Какво искате, Филип?

– Какво искам ли? Искам да знам какво означава всичко това. Търся нещо, което да ми обясни случилото се с мен и с живота ми. Готов бях да умра, дори нямах търпение. Бог взе жена ми, сина ми и най-добрия ми приятел. И все пак мен остави жив и аз не разбирам целта му. Нищо от това не ми изглежда смислено. Дали в него има някаква причина, или е просто случаен късмет? Има ли Бог на някакво негово си черно небе, който да се надсмива над нас, и има ли някакъв истински смисъл в моя живот? Това искам. Искам да науча отговора на тези въпроси, преди да умра.