Колин Фалконър - Стигмата

– Кой ти го стори?

– Никой.

– Трябва да я превързваш както трябва.

– Превързването е без значение. – Тя отново си сложи ръкавицата. – На другата ми ръка има същата рана, както и на двата ми крака.

– Но как си ги получила?

– Не знам. Започнаха като малки разрези, с всеки ден се разрастваха.

– Това са раните от кръста.

– Да.

Тя стана и закуцука обратно към главната пещера.

– Животът е загадка, сеньор. Затова не съм вярваща . Добрите хора наистина са добри, но казват, че знаят отговорите на всичко, а аз не разбирам как е възможно това.

– Всички трябва да вярваме в нещо.

– Можем да вярваме, в каквото си искаме, а не че трябва да го правим. Моля да ме извините, сеньор, но изглежда, вие не търсите нещо, в което да вярвате, а да владеете живота, да владеете дори самия Бог. Искате от него да удовлетвори нареждането ви точно както сте искали да спаси сина ви.

– И толкова несправедливо ли е това?

– Нито е справедливо, нито е несправедливо, просто такива са нещата. Разбирам колко сте обичали детето си. Направили сте, каквото сте могли, вероятно е било повече от онова, което друг би сторил, за да го спаси. Вие сте добър човек. Поне сте такъв, когато не държите меч в ръката си.

Стигнаха до главната пещера. Фабрисия отиде да се погрижи за болните. Филип тежко приклекна, зашеметен от чутото и видяното. Тази пещера му приличаше на собствения му живот. Струваше му се, че има цял един свят под онзи, изпълнения със светлина и въздух, подземно царство, което го чакаше, за да го изследва, място, където лежаха истинските отговори за него.

Буден, той наблюдаваше звездите как преминават по небето пред отвора на пещерата. Фабрисия се движеше сред присвитите болни на светлината от една-единствена свещ. В гората отвън жуженето на насекомите се засилваше и утихваше.

Мисли за Бог, мисли за секс; тя беше пробудила нещо в него, което той вярваше, че е мъртво, а породи пламък в плътта му. Мислеше си, че когато я открие, тя ще му даде отговорите, които търсеше, но вместо това беше поставила още въпроси.

Не беше трудно да се разбере образът на един Бог, който е безсилен да се намеси в човешката съдба, и тогава животът му придобиваше смисъл. Това ли беше отговорът, който търсеше? Изглежда, със сигурност този свят принадлежеше на Дявола независимо какво разправяха свещениците.

НЕБЕТО НА запад беше закрито от червен дим; кръстоносците бяха в действие. Но Черната планина беше недокосната и в безветрена вечер като тази на светлината от бурята, преди слънцето да изчезне зад планините, въздухът беше толкова ясен, че Филип можеше да различи листата по храстите от другата страна на долината. От север идваше буря. Следобедът беше тягостно неподвижен и когато слънцето залезе, първият повей на вятъра донесе благословено облекчение. Чу тътен от гръмотевица.

Тръгна по пътеката под почернелите от дим стени, които водеха към пещерата. Мислеше за сина си. Чудно ми е дали можеше тя да го спаси, ако я бях намерил по-рано. Предадох го. Спомни си последния път, когато малкият Рено погледна към него, сутринта на заминаването. Той ми вярваше. Казах му, че всичко ще е наред, и го подведох.

Гъсталак от смокинови дървета и разни храсталаци скриваше входа на пещерата. Раймон беше тук с неколцина от своите войници. По начина, по който изглеждаха, личеше, че тъкмо се връщат от нападение. Пара се издигаше от хълбоците на конете им, стичаха се струи пяна.

Раймон се засмя, когато го видя.

– Още ли си тук, Северняко? Не се ли вече умори от компанията ни?

– Почти привикнах на вашия приятен южняшки начин на живот.

– Оздравяха ли раните ти?

– Ребрата вече не ме болят. Глезенът ми понякога ме понаболява, но иначе съм здрав, както преди. Ами ти, Раймон? Имаш вид на човек, който се е бил.

– Устроихме засада на отряд кръстоносци на римския път. Мислеха си, че се прибират у дома. Ами ако са спечелили разрешение за Рая, като са дошли тук, тъкмо там са сега. Направихме им услуга. Казвали са ми, че Раят е по-добро място от Франция.

– Надявам се да е така.

– Чу ли какво се е случило в Каркасон? Кръстоносците провъзгласили Симон дьо Монфор [32] Симон дьо Монфор (ок. 1160-1218), предводител на Албигойския кръстоносен поход. – Бел. Прев. за новия му сеньор на мястото на Транкавел. Предложили на нашия виконт сигурност за обсъждане на примирие, а го пленили. След тая проява на любезност гражданите били принудени да се предадат и трябвало да напуснат града само с ризите на гърба си. Казвам ти, французино, тази война не е заради ереста, заради плячкосването е. Добре че това така наречено свещено войнство скоро ще се махне и когато го направят, ние ще сложим това парвеню Монфор на мястото му.