Колин Фалконър - Стигмата

И все пак той не можеше да стори това, което беше направил Рено. Скастрил беше Годфроа, но и той като него вярваше, че небето е затворено пред ония, които избират пътя на саморазрушението. Имаше обаче и други начини за съкращаване на живота: едни хора го издирваха в този момент и просто трябваше да спре да бяга от тях.

И защо не? Трябваше ли той все още да храни вяра в живота, в Бог, когато самият Бог му беше обърнал гръб? Щом Бог беше всемогъщ, защо стоеше настрана и оставяше злото да се случи по такъв начин? Този несвят Бог му беше отнел всичко, което обича, и всичко, в което вярваше.

Много добре. Може и да си ме превил, но няма да се счупя. Ще ти се съпротивлявам, Боже. Ще плюя в лицето ти.

Качи се на олтара и изтръгна кръста от стената, после го вдигна с две ръце и го тресна в каменните плочи. Първия път не се строши, но втория изпука малко под средата и така кръстът с неговата жертва останаха като две отделни парчета на пода.

– Проклет да си, Боже!

Годфроа влезе тичешком, останалите се струпаха на входа на опожарената църква зад него. Взираха се в полуделия човек пред тях, а после в кръста, който лежеше в краката му. Очите им се разшириха.

– Сеньор, добре ли сте?

– Пригответе конете – рече той.

– Връщаме се във Верси ли?

– Не, отиваме да намерим сатаната с червена брада и ще се разплатя с него.

– Но, сеньор! Ние сме само петима. Те са поне осемдесет души.

– Искам само него. Можете да избиете останалите, ако желаете.

Изгледа ги. Те се отдръпнаха.

След като си отидоха, той падна на колене и зарида за начина, по който би трябвало да съществува светът; свят, където честта се възнаграждава от Бог и Бог е милостив; свят, където децата не умират невръстни и съпругите доживяват да бъдат майки и баби, а мъжете не вадят на други мъже очите и не ги изоставят да живеят в мъчения. В това вярваше, но светът не беше такъв.

Извади меча си и допря дръжката му в челото си.

– Кълна се в душата на баща си, че ще отмъстя за теб, Рено. Ще намеря мъжа, който ти го стори, и ще се разплатя за теб и за това престъпление.

В този момент вратата хлопна с трясък и нещо тежко се тресна срещу нея – дървена подпора, предположи той. После чу как Годфроа се отдалечава на коня си, следван от оцелелите негови войници.

ФИЛИП СЕ ХВЪРЛИ към вратата. Тя не помръдна. Опита се да я отвори с ритник, макар да знаеше, че напразно се мъчи. Най-накрая приклекна, опрял гръб до студената каменна стена.

Затвори очи, представи си как Годфроа слиза от коня във Верси заедно с парцаливата му шайка, а конярчетата ги гледат, ококорили очи. Ще разиграят истинско представление, докато показват раните си. Годфроа ще падне на коляно, когато се появи господарката Жизел. Простете, господарке . Убиха го при засада, устроена от разбойници. Ние се измъкнахме на косъм.

Тя щеше да изплаче, колкото от приличие, но животът за нея да стане по-справедлив. Годфроа и останалите ще спят неспокойно на сламениците си известно време, ще се стряскат всеки път когато чуят пазачите на вратите на замъка, докато се чудят дали пък Филип не се връща. Но като цяло ще мислят, че е имало за какво да рискуват.

Само дето не можеха да са сигурни, че ще стане така. Годфроа знае, че ако се разбере какво е сторил, нещата ще тръгнат зле за него.

И въпреки това май си е струвало да поемат тоя риск. Ако бяха останали с господаря си, щяха да се изправят пред сигурна смърт. Щом животът се беше оказал по-важен за тях от честта, тогава той ги беше оставил без избор.

Филип се огледа, за да види как да се измъкне от тази тъмна кутийка, където го бяха изоставили. На покрива имаше дупка, но се съмняваше, че може да стигне до нея. Имаше обаче кръгъл помътен прозорец точно над олтара и той се почуди дали не може да се промъкне през него.

При опожаряването на църквата от кръстоносците няколко от гредите на покрива бяха паднали. Почернелите дървета все още бяха топли при допир. Той довлече едно от тях до стената и го изправи, подпря го точно под прозореца.

Трябваше му нещо, с което да разбие стъклото. Предположи, че желязната подпора на разпятието ще свърши работа. Ако Бог искаше да спаси душата му, можеше да му изпрати някаква практична идея.

Не беше лесно да се пази равновесие върху гредата. Той я възседна и така се покатери по-удобно, докато не се оказа в подходяща близост до замъгленото стъкло. Дървото под него проскърца и се изви. Падането щеше да е опасно, ако поддадеше, намираше се на височина два човешки боя от пода, но нямаше избор.