Колин Фалконър - Стигмата

Наложи се три пъти да замахне с железния кръст, преди стъклото да се счупи. Но този момент на триумф беше краткотраен; чу се шумно изпукване, дървото под него поддаде и той падна.

Подът под прозореца беше от утъпкана земя, иначе нараняването можеше да е по-лошо. Дори и така, когато падна, усети как десният му глезен се подвива под него. Лежеше вцепенен. Моля те. Боже, който си на небесата, нека не е счупен.

Седна и опипа крака си, за да провери за счупване или открита кост. Стори му се, че всичко е наред. Сви коляното си, като предпазливо го изпробваше. Изправи се, подпираше се на стената, болеше, но търпимо. Изкуцука до ъгъла на църквата, изтегли друга греда от почернялата купчина и я завлече до олтара. Подпря я на стената, после я повдигна по-високо, докато достигна разположения високо прозорец.

Отново се изкатери, държеше железния кръст в дясната си ръка и с негова помощ изпотроши останалата част от стъклото. Дупката беше малка, а той беше едър мъж.

Преметна двете си ръце през нея и се улови за външната страна на стената. Докато се издърпваше, дървената греда се изплъзна и падна с трясък на пода на църквата. Заопипва с крак къде да се задържи на грубата стена, като се издърпваше напред, така че главата и раменете му се провряха през отвора. За момент заседна там, обездвижен от широчината на собствените си рамене.

Провираше се малко по малко, докато първо едната му ръка, после другата не се освободиха. Погледна надолу.

Когато стоеше под прозореца, изглеждаше, че е много високо. Сега отново му се стори, че ще е голямо падане. Щом малко остана да си строши глезена, стоварвайки се от гредата върху краката си, колко ли по-опасно ще е падането с главата напред? Той се изви в дупката така, че да се залови за камъка с колене, упорито, останало в рамката на прозореца парче стъкло скъса дрехите му и го одра.

Сега висеше с главата надолу. По земята беше израсла жилава трева. Надяваше се в нея да няма скрити камъни. Можеше само да протегне ръце, за да омекоти падането си. Пое дълбоко дъх и събра смелост. Отпусна колене и прасци и се остави да се изхлузи.

Смаза и двата си пищяла на рамката на прозореца при измъкването, китките му се присвиха, когато поеха падането, главата му се удари здраво в земята и той припадна.

Филип отвори очи. Лежеше с лице в калта. Колко време беше прекарал така? Размърда длани, после ръцете си, първо едната, после другата, после стъпалата и краката си, очакваше да почувства болка. Нямаше нищо кой знае колко лошо. Окуражен, той се отпусна по гръб и изплю пръстта от устата си. С езика си усети, че е изгубил зъб. Ако това беше най-страшното, можеше да се смята за късметлия.

Вдигна ръце към лицето си и се завзира в тях. Нямаше стърчащи кости. С мъка движеше лявата си китка и при всяко помръдване усещаше остра прорязваща болка. Спомни си, че беше протегнал лявата повече от дясната при падането, за да защити ръката, с която държеше меча.

Седна.

Имаше чувството, че главата му е три пъти по-голяма от обичайното, и щом се изправи, простена от връхлетялото го гадене. Тялото му се окъпа веднага в студена пот, застана на колене и повърна. Когато пристъпът попремина, той дълго седя неподвижен и се съвземаше.

Чу шум, вдигна поглед и видя Лейла. Вързали я бяха за едно дърво. Беше наострила уши, опъваше въжето, мъчеше се да стигне до него.

– Здравей, старо момиче. Не са те взели с тях, така значи? Останала им е някаква чест явно.

Постави ръка на тила си. Раната от секирата на Червенобрадия отново беше зейнала. Като се подпираше със здравата си ръка за стената на църквата, той се изправи и остана неподвижен, докато замайването, което чувстваше, премине.

Оставили му бяха също меча и доспехите. Чест или самозащита беше постъпката им, почуди се той. Без доспехи и оръжие можеше и да забрави за отмъщението си и да препусне след тях. Вместо това му бяха оставили цялото снаряжение, за да преследва Червенобрадия и сам да си докара смъртта.

Тръгна, олюлявайки се, към Лейла, облегна чело на врата ѝ, усети как и тя се притиска в него.

– Готова ли си за още една битка? – прошепна той.

Прекара оставащото от следващия час в седене под дървото, лъскаше доспехите си, колкото може по-добре, приготвяше се за онова, което предстоеше. Не искаше да посрещне смъртта си в немарлив вид. Когато остана доволен, той се настани на седлото. Бързо размисли над това, доколко е готов; лявата ръка го болеше неистово и не можеше да командва стремето с десния си крак. Щеше да му се наложи да се довери на Лейла при следващия близък бой и да разчита, че кобилата му знае какво да прави, но тя и преди го беше измъквала на косъм.