Колин Фалконър - Стигмата

Капка кръв се стече от носа на Рено. Филип се обърна към Годфроа, извика да донесат вода, призова за утеха, която никой не можеше да предложи, призова Дявола да се надигне изпод земята и да накаже всички, които бяха направили това с момчето.

Малко можеше да стори за него, само да му смени превръзката с чиста. Рено дишаше на пресекулки, ръцете му лежаха на раменете на Филип, докато той го превързваше. Даде му прясна вода, а и всичкото червено вино, което им беше останало, за да възстанови кръвта, която беше изгубил. На Филип му се искаше да имаха опиум или беладона.

Когато приключи, целият беше омазан с кръвта на Рено, кръвта и сълзите му.

– Знаех си, че ще се върнете – каза Рено.

– Не бих те оставил.

– Помислиха си, че може и да го направите. Чакаха тук доста време, чувах ги сред дърветата. Но се отказаха и си тръгнаха.

– Има ли други оцелели?

– Само аз съм. Изгубих меча си в битката и те ме надвиха. Сеньор, предпочитам тези дяволи да ме бяха убили.

– Ще отмъстя за теб, Рено, кълна се, кълна се в гроба на баща си.

– Недейте, само ме заведете у дома. Не искам да умра тук.

Филип го изправи на крака и с помощта на Годфроа го качи на Лейла, нагласи го отзад на седлото. Другите стояха, извърнали глави, докато го качваха, не можеха да понесат онова, което му бяха сторили. Сигурно го мъчеше раздираща болка, помисли си Филип, но не издаваше и звук.

– Накъде ще ни водите – попита Годфроа.

Филип не му отговори.

– Слънцето скоро ще залезе – рече той. – да се махаме оттук и да намерим подслон.

Чуха да вие вълк в далечината. Преял лешояд лениво изплющя с криле сред дърветата.

ЖИВА ДУША НЕ СРЕЩНАХА до Авиньон или поне не видяха никого, който да се осмели да покаже лицето си пред въоръжени мъже, колкото и жалка гледка да представляваха. Вече се здрачаваше, когато намериха селце в сянката на един пролом. Скоро беше опожарено и гниещата слама в плевниците все още димеше. Църквата и няколко опърпани колиби обаче бяха избегнали пламъците и щяха да им осигурят известен подслон.

Годфроа подуши възкиселата миризма на изгоряла плът.

– Може дори да намерим нещо за ядене, сеньор.

– Досега вече всичко е овъглено.

– Изглежда, пак ще ядем сврачешки курешки – обади се друг.

Тревата все още пламтеше, горящият храсталак пропукваше. Из долината се носеше червен дим, осветен от спускащото се към хоризонта слънце. Филип си помисли колко удивително е, че последствията от разрухата и ужаса могат да притежават такава зловеща красота.

– Виж това – рече той на Рено, преди да успее да се спре.

Оскъдна вечеря: няколко диви смокини, шепа маслини. Наблюдаваха как сенките им танцуват по покритите със сажди стени на колибата, опитваха се да не гледат към младежа, който седеше прегърбен и нещастен и трепереше в ъгъла.

Рено не пожела да яде. Един по един се оттеглиха навън, предпочитаха да спят под дърветата в отрязъците между времето за пост, отколкото да слушат сподавеното му хлипане.

– Обещавам ти – рече Филип, когато останаха само двамата, – ще намеря човека, който ти го е сторил.

– Сеньор, вината не е ваша. Не се обвинявайте.

– Аз те доведох тук, Рено. Ти ме предупреди за опасностите.

– Опитвахте се да спасите сина си. Тогава говорех от страх. Въпреки че не ви го казах преди, възхищавах ви се много за онова, което направихте. Аз не бих имал такава смелост.

– И въпреки това ме последва.

– Нямах избор. Вие сте мой господар.

Филип скочи на крака, замахна с облечения си в ръкавица от плетени метални нишки юмрук към стената. Мазилката и плетът се зарониха под удара му.

– Що за хора биха сторили подобно нещо?

Рено извика тихичко.

– Толкова боли – рече той.

Потрисаше се от негодувание, как едно красиво младо момче е превърнато в присвит, треперещ окаяник.

– Ще се грижа добре за теб, Рено.

– Не искам да живея така – отвърна оръженосецът му.

Филип не знаеше какво да отговори. И аз не бих искал да живея без очите си, помисли си той.

– Помните ли оня войник на пътя? Отрязали бяха ръцете и краката му. Умоляваше ви да го убиете, сещате ли се?

– Не е лесно да отнемеш живот без никаква причина.

– И няма да го направите, ако ви помоля?

– Най-малко теб. Не искай това от мен.

В огъня изпращя цепеница. Навън жуженето на цикадите се извиси до кресчендо.

– Вие сте добър човек, сеньор. Мъж на честта. Исках един ден да бъда като вас. Горд съм, че ви служих. Винаги съм искал да се бия рамо до рамо с вас и го направих, нали, този единствен път.