Колин Фалконър - Стигмата

Изненада се с каква жар все още иска да живее.

Командирът на хората му, Годфроа, се озова до него. Заби меча си в ребрата на единия от конниците с по-лоши доспехи, после с ръмжене го измъкна, дърпаше и ругаеше. Нов ездач се насочи към Годфроа с пика. Филип завъртя главата на Лейла и го нападна, отби го от целта му, после го съсече. Помисли, че ударът му е отишъл напразно, но мъжът падна и кръв пръсна в дъга по тревата.

Вкопчи се в гривата на коня си, за да не падне. Зрението му беше замъглено. Видя пред него да се отваря пътека и той препусна с Лейла по нея, към пътя.

Най-накрая спря и погледна назад, почувства нещо топло по тила си; махна ръкавицата и посегна към врата си. По ръката му имаше кръв. Някой яздеше след него с вдигнат меч.

– Сеньор! – беше Годфроа, командирът на отряда му.

И други от хората му бяха успели най-накрая да се измъкнат и приближаваха.

– Къде е Рено? – попита Филип.

Тръгна да се спуска от седлото. Годфроа го улови и го задържа. Чу го да казва: Трябва да го махнем оттук , и това беше последното, което помнеше от този ден.

ФИЛИП ОТВОРИ ОЧИ, премигна два пъти, опита се да си спомни къде е. Взираше се в небето, светлината се процеждаше през горския листак. Чу ромоленето на поток и седна. Годфроа, командирът на бойците му, седеше на голям камък с крака във водата. Когато видя, че Филип се е събудил, стана и тръгна към него с боси нозе.

– Късмет извадихте, че не ви отряза главата, сеньор.

– Кой?

– Червенобрадия. Летеше към вас с бойна секира. – Годфроа се пресегна и вдигна шлема на Филип. – Виждате ли назъбеното. – Той го почука по бедрото си. – Добра толедска стомана, иначе от вас нямаше да остане кой знае какво.

Филип взе шлема си и се опита да огледа щетите, но все още не можеше да вижда ясно. Захвърли го встрани.

– Къде са останалите?

– Толкова са – рече Годфроа.

– Само петима ли останахме?

– Късмет имаме, че изобщо се измъкнахме.

Филип със залитане отиде до ръба на реката и пъхна глава във водата, за да се пробуди. Ръката му предпазливо опипа тила му. Кръвта се беше съсирила в косата и на мястото на удара имаше подутина, колкото ябълка.

– Тук не сме в безопасност – каза Годфроа. – Все още ни търсят. Минаха наблизо преди малко, докато вие бяхте в безсъзнание под дървото. Няма да се откажат лесно.

Годфроа носеше ръката до гърдите си. Беше я превързал с парче ленен плат, който вече беше пропит с кръв и безполезен. Филип огледа останалите от хората си. Всеки от тях беше ранен.

– Хванаха Рено, така ли?

– Осмелявам се да предположа, че е мъртъв, както и останалите.

– Със собствените си очи ли видя, че е мъртъв?

– Да – Годфроа погледна към другите за подкрепа.

Филип се почуди дали и те ще се опитат да го излъжат.

Мразеха го, четеше го в погледите им.

– Трябва сам да го видя. Няма да тръгна оттук, ако има вероятност да е жив.

– Но, сеньор, кръстоносците все още ни търсят, сега сме само петима!

– Става ли дума за чест, не е важно колко сме – възрази му Филип.

Стана, олюлявайки се. Червенобрадия здравата го беше халосал по главата. Добре, може би следващия път ще успее да си го върне. Но първо трябва да намерят Рено.

Той си спомни как оръженосецът му седеше на кобилката си в дъжда първия път, когато го видя.

– Измръзна ли?

– И повече съм мръзнал.

Ако беше мъртъв, нямаше да го остави да гние под слънцето; поне едно християнско погребение можеше да му осигури. Имаше вероятност и да е жив, да се крие в гората.

На Годфроа и на останалите не им хареса. Но и не трябваше да им харесва. Такава беше участта им и тя не беше много по-лоша от неговата. Вече трудно можеше да твърди, че е привилегирован.

Оказа се прав; намериха Рено.

Седеше близо до кладенец с кървава превръзка на очите. Кладенецът сигурно е бил използван от някой овчар да пои овцете си, защото около него вонеше на животински тор. Оставили го бяха до оскъдна вадичка, за да не умре, поне да не умре веднага. Копитата на конете им бяха разровили калта наоколо и стъпкали тревата.

Филип слезе от коня си и падна на колене.

– Божичко, Рено, какво са ти сторили?

– Сеньор, не викайте, когато викате, ме боли.

Момчето трепереше от главата до петите като ранено животно. Филип си спомни какво беше, когато уцелиха Лейла със стрела високо в предницата при Акра, как беше стояла неподвижна, просто така, а хълбоците ѝ трепереха.