Колин Фалконър - Стигмата

– Но, сеньор, не можем повече да се бавим! – възрази отец Ортиз. – Тук няма нищо за ядене и кладенците са отровени. Армията се нуждае от друго място.

– И ние ще подкрепим армията, духом и телом, когато трябва. Сър Юг ще се присъедини към нас в Каркасон, след като е въздал Божието възмездие.

– На мен ми се струва, че ние непрекъснато се отклоняваме от свещената цел Божия.

– Напротив, неотклонно я следваме.

– Но ако Юг вземе нашите рицари и офицери, ние ще останем само с пешаци и обикновени конници!

Жил тропна с крак като сърдито дете. Лицето му стана розово и изпъкна на белотата на косата и клепките му.

– Не ме поучавайте, отец Ортиз! Нито пък ще ме назидавате за моя дълг и тактика!

Стояха лице в лице. Симон затаи дъх.

Жил се обърна към него.

– Ами ти, имаш ли какво да добавиш?

– По този въпрос съм на страната на отец Ортиз. Можем само да ви съветваме за духовния ви дълг, за който аз също ще напомня, че е да отидете в Каркасон и да се присъедините към свещеното войнство.

– Благодаря за съвета ви – Жил се обърна към Юг. – Отмъсти за мъртвите ни събратя и после ни почети с присъствието си в Каркасон, колкото ти е възможно по-скоро. Три дни. Не повече.

Юг се ухили.

– Благодаря, сеньор – рече той, свали ранените от конете им и каза на останалите да са готови до час отново да се метнат на седлата.

ЗАОБИКОЛИХА СЕНТ ИБАР на път обратно за планината. Черни гарвани и лешояди кръжаха над градеца. Поне на хранещите се с мърша птици войната им идваше добре.

Филип пришпорваше хората и конете си докрай.

Докато яздеше, се опита да изчисли колко дни са изминали, откакто напусна Верси, колко още може би ще изминат, преди да види познатия донжон отново. Времето изтичаше в пясъчния часовник. Помоли се на Бог, който досега беше показал, че не бива да му се има вяра: Дай ми достатъчно часове, за да го спася. Близо сме, нека да я открия и нека тя да е чудото, което ми се пада.

Но когато прекосиха потока под каструма , Филип видя самотен ездач на другия бряг, отпуснат под едно дърво. Изтощената кобила на мъжа пасеше на поляната, около халките и челюстите ѝ имаше ивици бяла пяна. Разпозна четирите червени корони, избродирани на платнището на коня, а когато се приближиха, разпозна и младия мъж, който стана да го посрещне – ездач от неговия дом на име Жан-Пиер Геняк.

Лицето и дрехите му бяха изпръскани с кал от бързата езда. Това можеше да означава само едно. Филип се изправи на седлото, изпъна рамене, готов да понесе удара.

Жан-Пиер падна на коляно.

– Как ни откри? – попита Филип.

– Отидох до Нарбона, попитах стражите при градските порти за пътя към Сент Ибар, защото господарката ми каза, че сте се запътили насам. Мъжът ми каза да вървя по римския път, който щял да ме доведе дотук.

– Откога чакаш?

– Час, не повече. Отчаях се, че няма да ви намеря, но не можех да продължа да яздя, преди да съм си отпочинал.

– Бог те е пазил. Самотен ездач в това забравено от Бога място...

Той не зададе други въпроси, а Жан-Пиер не гореше от желание да предаде съобщението си, сякаш отлагането на момента щеше да помогне на сина му да поживее още малко.

– Нали господарката ти те е пратила?

– Така е, сеньор. Дойдох най-бързо по нареждане на господарката Жизел.

Рено накара коня си да застане до него и двамата се спогледаха. Какво означаваше погледът в очите му? Съжаление, разбира се, но вероятно и облекчение. Приключило беше, сега можеха да си идат у дома.

– Каква новина носиш?

Жан-Пиер впери поглед в земята.

– Нося думи на утеха и съпричастие от господарката Жизел. Синът ви е мъртъв. Тя ви моли да се върнете бързо във Верси, за да утешите нея и своето домакинство в тяхната споделена с вас мъка.

Филип се спусна от седлото. Жан-Пиер трепна, може би се чудеше как ли ще се отнесе сеньорът към новината, дали няма да е склонен да накаже приносителя на съобщението. Само че Филип просто подаде юздите на Лейла на Рено и влезе в гората, без да промълви ни дума.

Не знаеше накъде върви, знаеше само, че иска да върви и че иска да е сам. Чу Рено да го вика, но не му обърна внимание.

Проправяше си път през храсталака. Стресна елен, младият рогач беше толкова близо, че можеше да протегне ръка и да го погали. Животното се взря в него с бистри черни очи, после избяга в храсталака.

Той стигна до руините на някаква стена. Няколко стъпки по-нататък имаше друга. Визиготите бяха строили тук големи и малки градове; това беше стара земя със стари призраци. Кой да си помисли, че ще ги намери тук в шубрака? Старите крале на меровингите също бяха минали оттук, после сарацините за известно време; всички тези отдавнашни кости под нозете му, безкръвни мъртъвци, които хранеха маслиновите дървета, лозята и смокините И аз скоро трябва да се присъединя към тях. Защо не? Всичко скъпо за мен си отиде.