Колин Фалконър - Стигмата

– Тогава направете така. Отморете се тук, ако трябва, но се постарайте до зазоряване да сте тръгнали.

– Може ли да знам кой ни спаси? Говорите като северняк, като кроза .

– Аз съм северняк. Казвам се Филип дьо Верси и съм от Бургундия.

– Защо не носите кръста? Защо ни помогнахте?

– Не съм кръстоносец, тук съм, защото търся един човек, една лечителка. Може и да я познавате, от Сент Ибар е, казаха ми, че там живее.

Анселм се намръщи и погледна към жена си, после отново към Филип.

– Изминали сте целия този път от Бургундия заради една лечителка?

– Казва се Фабрисия Беранже. Познавате ли я? Тя тук ли е, с вас ли е? Това тя ли е? – Филип посочи треперещо момиче в ъгъла на колибата. Разбрало, че е привлякло вниманието, момичето сведе глава. – Хайде, човече? Говори.

– Откъде знаете името ѝ, сеньор?

– Славата ѝ се носи. Най-напред го чух от една знахарка от моите земи. Тя на свой ред го чула от поклонник, който тъкмо се бил върнал от Тулуза.

– Какво искате от нея?

– Синът ми умира. Дойдох да я помоля за помощ. Искам тя да дойде с мен и да го излекува, беше прекалено болен, за да го водя със себе си. – Филип видя как мъжът и съпругата му се спогледаха. – Познавате ли я?

– Сигурно имате огромна вяра, за да направите подобно нещо.

– Само той ми остана. Ако изгубя сина си, всичко съм изгубил. Дали е вяра, или е отчаяние? Не знам. Моля ви, кажете, каквото знаете.

Анселм въздъхна.

– Жената, която търсите, е наша дъщеря.

– Дъщеря?

– Дали тя прави такива чудеса, за каквито говорите, не знам. И да е истина, тази ѝ дарба не донесе нито на нея, нито на нас добро, само болка. Тя напусна Сент Ибар преди няколко месеца.

– И къде отиде?

– В манастира в Монмерси.

– Тогава е жива?

– Жива е. Бог да я пази. Отиде там, за да потърси малко спокойствие. В градеца хората я наричаха вещица или светица; и в двата случая не я оставяха на мира, затова влезе в манастир. Не знам дали е било от полза.

– Къде е този манастир? Как да я открия?

Анселм поклати глава. Не можеха ли просто да я оставят на спокойствие, искаше му се да попита. Но къде из Пей д'ок имаше сега мир? А и един зидар не спори с рицар.

– На изток е, в планините близо до Монтайе, закъдето самите ние бяхме тръгнали. Но по-бързо е обратно по този, по който дойдохте, а после – по римския път. След четири левги ще видите абатството. Има хълм под формата на рог, то е там, под планина, която наричат Мон Месак. – Анселм постави ръка върху неговата. – Сеньор, моля ви, ако стигнете там, кажете ѝ, че сме добре. Тя ще е чула за касапниците. Кажете ѝ, че все още сме живи и ѝ изпращаме благословията си и че не е минал и ден, без да се молим за нея. Кажете ѝ, че сме тръгнали за Монтайе.

Свечери се. Филип откри Рено да седи сам до огъня под дърветата. Седна до него и го разтърси за рамото, без да може да скрие въодушевлението си.

– Намерих я!

– Сеньор?

– Лечителката! Майка ѝ и баща ѝ са сред бежанците! Казват, че не е далеч оттук, в манастир, който се казва Монмерси. На един ден път с кон!

– Сеньор, осъзнавате ли какво направихме днес? Убихме мъже, които носеха кръста на кръстоносците. Дори и да не са разпознали бойните ни знамена, скоро ще открият кои сме. Това ни прави еретици. Въпреки че не се съмнявам в правотата на стореното от нас, ние сме в огромна опасност, ако останем в Пей д'ок.

– Тя е жива, Рено! Няма да се откажа сега.

Рено поклати глава.

– Имаш още нещо да кажеш ли?

– Аз съм ваш оръженосец и васал. Ще отида, където кажете.

– Утре ще намерим момичето, после ще си тръгнем от това прокълнато място.

Рено не отговори, само мрачно се взираше в огъня.

Филип го остави там. Да съобщя още една лоша новина, помисли си той, после ще си намеря местенце на меката земя и ще се помъча да спя. Намери Лу, сгушен под ръката на Гуилхемета, засмукал палец, почти заспал. Тя го прегръщаше до гърдите си и го галеше по косата. Можеше да ѝ принадлежи, помисли си той, както и тя можеше да му принадлежи. Той приклекна пред тях. Лу отвори сънливи очи.

– Лоша работа беше това днес – рече той.

Лу седна.

– Не! На мен ми хареса! Вие ги размазахте! Разбягаха се като мохамедани!

– Не говори за неща, за които нищо не знаеш, момче. Случилото се тук може и да те е развълнувало прекомерно за момент, но ще има лоши последствия за нас, ако се върнат с останалата армия. Сега ме чуйте, тези хора на зазоряване ще тръгнат към гората. Отиват в място, което наричат Монтайе, крепост, където, казват, ще намерят закрила. Ще отидете с тях.