Колин Фалконър - Стигмата

Лятото беше добро за угояването на мухите. За нито една от тях нямаше извинение да не затлъстее и сънливо да дреме, преяла, на слънцето.

ВЪРВЯХА ПО СТАРИЯ римски път, който водеше през Минервоа, през опожарени и опустели села и кастра . Първият мъж висеше обесен на маслиново дърво и привлече вниманието им, след дванайсетия вече беше обичайна гледка. С всяка левга Филип губеше по малко от душата си. Колко на брой изоставени бебета може да се престориш, че не забелязваш, защото не можеш да спасиш нито едно от тях и виждаш по двайсетина всеки ден?

Ами онзи войник, когото бяха открили отстрани на пътя без ръце и крака? Филип още чуваше виковете и проклятията му, докато осакатеният ги умоляваше да сложат край на мъките му. Християнски войници му го бяха причинили, и то не в разгара на битката, ами за да сеят ужас.

Но щом християнски войници бяха предприели подобно действие, как би трябвало да постъпи той, като сам беше грешник? Дали да остави мъжа да страда от жажда и да позволи на лешоядите да го довършат, докато е все още жив?

Беше скочил от коня с изваден меч.

– Направи го! В името на Бога! – изкрещя към него мъжът. – Защо чакаш? Моля те, не ме оставяй да страдам така! Умолявам те!

Едно беше да убиеш човек в битка, друго е да го съсечеш от милосърдие. Хората му го наблюдаваха, но стояха безмълвни.

Мъжът изкрещя, претърколи се на една страна и запълзя към него.

– Моля те, мосю, умолявам те! Направи го! Ще те защитя хиляди пътя в Рая, умолявам те!

На колко години беше, почуди се Филип. Лицето му до такава степен беше покрито е кръв и пръст, че беше невъзможно да се каже. Болката беше прорязала дълбоки линии по лицето му. Можеше да е и на двайсет, и на осемдесет.

Филип вдигна меча си, но нещо го накара да се поколебае. Трудно беше да се убие човек, когото не мразиш или от когото не се страхуваш. Точно когато се канеше да забие меча, стрела се заби в гърдите на мъжа. За миг изглеждаше изненадан, а после светлината изчезна от очите му и той умря тихо.

Филип знаеше кой я е изстрелял.

– Благодаря ти, Рено. Но нямаше нужда от твоята помощ.

– Съжалявам, сеньор. Не понасях повече да го гледам. Не се страхувам толкова от смъртта, колкото се страхувам от такава участ.

Погледите им се срещнаха.

– Тогава хайде да направим онова, за което сме дошли, и да се измъкваме от тази земя на лешояди – рече Филип и се метна на коня си.

Вечерта беше безветрена, сенките – наситено черни, а светлината – жива като прясна боя. Земята тук му напомняше за Земите отвъд, маслини и смокини растяха в тънката камениста почва и ронливи каменни стени пазеха свободно разхождащите се овце и кози.

Под сянката на стените терасовидни лозя плуваха в мъгла. Казваха, че са създадени под плющенето на камшика на надзирателя римлянин по времето на Иисус. Но сега да ги види човек! Бяха изкоренени от кръстоносците, корените им горяха и чернееха мъртви.

Въздухът миришеше на мащерка и на костница.

Градчето беше опожарено наскоро, дъждът от изминалата нощ не беше успял още да измие саждите. Струйки сив дим се издигаха от руините. Лисиците и вълците предпазливо си проправяха път през изпепелената земя, дебнеха, привлечени от обещанието за прясно месо.

Пътят продължаваше в тясна уличка, която последваха към градските порти. Филип прикри с ръка устата и носа си, усети как неколцина от хората му също повръщат. На площада имаше седем кръста. Дотогава единственото разпятие, което беше виждал, беше резбованото разпятие на Господ в църквите. Не си представяше, че хората може все още да подлагат други на такива мъчения.

Пред църквата имаше почерняло и почти погълнато от огъня дърво. От него обаче беше останало достатъчно, за да обесят някого. Трупът на мъжа се полюляваше на вятъра.

Лешояд изплющя с криле, за да прогони гарваните, които се бяха насъбрали над мършата.

Никой дума не обелваше.

Филип обърна главата на коня си и тръгна да излиза от града. Толкова път бяха изминали напразно. Клетото момиче, за което беше дошъл, несъмнено беше едно или няколко парчета от тази сурова и почерняла плът, просната на площада.

Господи, помилуй. Тя беше последната му надежда.

Кръстоносците бяха лагерували до реката на юг от Сент Ибар. Намериха конски фъшкии, утъпкана пръст и топла пепел от лагерните им огньове. Сигурно не са били повече от двеста-триста души, предположи Филип.