Колин Фалконър - Стигмата

На втората вечер Жил свика съвет. Отец Ортиз и Симон бяха привикани в копринената му шатра заедно с рицарите и оръженосците. Присъстваше и човек, когото Симон не познаваше, слаб мъж с подстригана черна брада. Имаше само два стола, той седеше на втория в ъгъла, облечен в цветовете на рода Транкавел и с изражение, което издаваше вътрешен ужас.

Непостоянен ветрец се появяваше през нощта; въздухът лепнеше по кожата, а жилещите насекоми изнервяха всички. Жил седеше на стол пред масата, на която беше разстлана голяма карта, в ъглите я придържаха малки камъни.

– Господа, позволете да ви представя мосю Робер Марти, напоследък бейл на Сент Ибар. През нощта, бидейки наясно с дълга си пред Бог, а не пред своя господар еретик, той се е измъкнал от града и се е представил пред часовите ни, които го доведоха тук. Иска да ни покаже как да влезем в укрепения град.

– Слава на Бога – възкликна отец Ортиз.

– Можем ли да му имаме доверие? – попита някой, едноок среднощен дявол с червена брада.

Казваше се Юг дьо Бретон и беше от най-доверените офицери на норманеца. Той изпука кокалчетата си и с помощта на обезобразеното си лице накара всички да усетят заплахата, която се излъчваше от него.

Жил се обърна към Робер.

– Можем ли да ти вярваме?

– Оставих се в ръцете ви. Мислите ли, че щях да стоя тук, ако исках да ви мамя? Знам какво повелява дългът ми като добър католик.

– Истината е, че е видял какво сторихме с Безие – обади се Юг дьо Бретон. – И е напълнил гащите.

– Сега е един от нас – застъпи се Жил за него като снизходителен баща. Стана и посочи към картата, която лежеше на масата. – Донесъл ни е това, карта на Сент Ибар. Иска да знаем, че има и друга врата, ето тук. – Той почука по хартията с показалец. – Зад нея съществува таен проход, който води под замъка и нагоре към донжона. Робер ще ни отведе дотам. Юг ще вкара половината от хората ни вътре, за да може този път наистина да стигнем до вратата отвътре . Но трябва да го направим тази нощ, преди да видят, че Робер липсва. Ако осъзнаят, че са били предадени, ще наводнят прохода.

– За какво служи този проход?

– Тунел за бягство, който са използвали, когато са били обсаждани от хората на графа на Тулуза. Повечето от гражданите са напуснали през този тунел след първото ни нападение. Вътре са останали само неколцина войници. Намислили са да изчакат още един ден и също да избягат.

– Той защо ни казва това? – попита Юг.

Жил метна на Робер кесия.

– Знае на кого е по-добре да служи.

– Човек, който веднъж е предал, ще предаде и втори път.

– След като ни отведе до вратата, той ще остане пленник тук, в лагера. Знае какво ще му се случи, ако се опита да ни изиграе.

– Молитвите ни бяха чути – рече отец Ортиз. – Това е чудо.

– Алчността не е чудо – обади се Юг. – Просто неизбежност.

– Пригответе хората. Щом Юг и хората му обезопасят портите, ще взема рицарите си и ще поискам Сент Ибар за Бог.

Аз ли съм единственият човек в това помещение, който вижда безполезността на това начинание, почуди се Симон.

– Ами хората вътре? – попита той. – Ами техните души?

Жил го изгледа удивено.

– Техните души ли? Те са Божия грижа, не наша.

– Следователно се готвим да съсечем неколцина, които са останали верни на своя господар, и да възнаградим този Юда?

Във възцарилата се тишина се чуваше тежкото дишане на хората. Отец Ортиз го гледаше с удивление.

– Тези мъже воюват срещу Божията армия – отбеляза Жил.

– Божията армия е в Каркасон – възрази Симон. – Това тук за нищо няма да ни послужи.

Жил преобърна масата с ритник.

– Ние очистваме земята на ереста, както вашата Църква поиска от нас да направим! Мислех, че сте тук, за да ни съветвате по религиозни въпроси, брат Жорда? А ми се струва, че ние трябва да съветваме вас .

Разнесе се смях. После Жил и войниците му напуснаха палатката, за да вземат доспехите и оръжията си.

Отец Ортиз сграбчи Симон за ръката.

– Не си отваряй устата без мое позволение! Не забравяй кой е учителят тук и кой е ученикът.

Симон разбра, че е безполезно да спори повече. Все още не можеше да премахне вонята от Безие от носа си; горяща и гниеща плът, примесена с мирис на конски фъшкии и монотонното жужене на мухите. Почуди се дали някога изобщо ще успее да се отърве от нея.

В ТУЛУЗА, В КАРКАСОН, в Лион, във всеки град на Франция касапите колеха овце и добитък на своите предни тезгяхи и оставяха кръвта и отпадъците да се стичат в каналите; убиваха пилета пред клиентите си, за да могат те да си вземат прясно месо, а после хвърляха главите и перушината на улицата. Симон беше привикнал да повдига полите на расото си, когато вървеше през тази мръсотия, и макар да беше опитен градски жител, от време на време му се случваше да вади парфюмирана кърпичка пред носа си в горещите летни дни, когато миризмата на кърваво месо и вонята от каналите му докарваше гадене.