Колин Фалконър - Стигмата

– Сеньор, не бива да говорите така!

Филип се извърна на седлото и погледна към момчето.

– Чу ме какво си говорех ли? Мислиш ли, че съм еретик?

– Баща ми – когато беше жив, Бог да го прости – ми казваше, че ако един човек ще го оставят на мира, ако се прекръсти, тогава да се кръсти. Казваше и че ако на другия ден се появи някой и каже, че не трябва да прави кръст, ами кръг, тогава кръг да бъде. Това прави ли го еретик, сър?

Филип се разсмя.

– Баща ти е бил практичен мъж.

– Калайджия беше, сър, много го биваше, схващаше всичко.

– Както и всяка религия. Но това е Лион, млади сър. Удържах думата си пред вас. Сега си вървете по пътя, пожелавам ви късмет.

Лу слезе от гърба на големия боен кон, но не пускаше стремето.

– Не искате ли да ме оставите при себе си, сеньор? Може да съм ви от полза.

– За какво? – намеси се Рено. – Като хранилище на въшки ли? Върви си. Господарят ми ти показа достатъчно от милостта си.

Филип пришпори коня си и скоро момчето се изгуби сред блъскащите се тълпи.

Докато войниците му се черпеха с разводнено пиво в една от странноприемниците до главния площад, Филип намери църква и влезе вътре. Колкото и да му липсваше влечение към религията, той не беше безбожен, какво като се гневеше на духовенството. Не пътуваше ли с цел да измоли милост от Бог?

Тежки железни свещници осветяваха мрака на църквата като дневна светлина. Изрисуваните по колоните светци изглеждаха почти радостни.

Намери статуя на Богородица, падна на колене и зашепна думите на латинската молитва:

– Аве Мария, грасия плена...

Каза молитвата както винаги заради сина си. Може вече и да не вярваше в папите и в кръстоносните походи, но все още вярваше в чудесата и се надяваше, че само тази вяра може да е достатъчна.

Пред изповедалнята се точеха неравни върволици, толкова много хора бяха натъпкани в църквата, че едва имаше време всеки да прошепне conftteor [30] Признавам (лат.) – така започва една от молитвите от изповедта в римокатолическата религиозна традиция. – Бел. Прев. и да пусне своята лепта в ръката на свещеника и вече беше дошъл редът на следващия скрит грешник. Свещените войни наистина бяха добри за печелене на пари, както твърдяха ханджиите.

Когато излезе, навън завари шумна разпра. Един гражданин в кожен елек и коприни размахваше кърпичката си във въздуха с вид на човек, който всеки миг ще припадне. Двама от свитата му стискаха здраво малък обесник помежду си, а единият от тях държеше високо вдигната копринена кесия.

– Тук е, сър! – извика той. – Бързо го хванахме!

Филип изтича по стъпалата и застана между гражданина и хората му. Изненадата им се смени с тревога. И двамата бързо проумяха, че Филип е рицар и не е човек, с когото биха искали да се забъркат.

– Пуснете го – рече Филип и сграбчи Лу за косата, за да покаже собственическото си отношение към него.

– Но, сеньор, той е крадец. Открадна на нашия господар...

Филип се извърна към него.

– Ако ще се обръщате към барон и рицар, най-добре ще е да го направите на колене и с кротък глас.

Ръката му посегна към меча. Мъжът се отдръпна.

Филип издърпа пищящия Лу зад себе си, приближи се към гражданина и метна сребърна монета в негова посока.

– За притесненията ви, сър. Няма да ви причини други тревоги.

Повлече Лу със себе си.

– Струва ми се, че си решен да изгубиш ушите си, момче. Трябваше да ги оставя да те оковат в тумрук за урок.

– Оооууу, боли ме!

– Трябва повече да те заболи. Да си крадец, означава да не те хващат. Никой ли не ти го е казал?

– Къде ме водите? Ооу...

Филип пусна момчето близо до кръчмата. Лу с престорено старание си оправи косата и се опита да го изрита. Филип поклати глава.

– Много добре, можеш да дойдеш с нас. Поне докато не се научиш да се грижиш за себе си.

Лу се ухили.

– Наистина ли, сеньор?

– Никога не говоря напусто.

Филип вдигна поглед и видя Рено да стои пред странноприемницата и да ги наблюдава.

Оръженосецът му поклати глава. Току-що направихте голяма грешка, говореха очите му.

ДВА ДНИ ОТИДОХА да шият рани по коне и хора, да броят загубите и да изучават географията на унижението. Жил стоеше в платката си и не излизаше. Отец Ортиз прекарваше дните в пеене на химни под едно дърво. Жегата беше угнетителна; песните на щурците ги подлудяваха. Сент Ибар, това никакво укрепено градче, беше разклатило вярата им. В Нормандия си бяха мислили, че всичко ще стане лесно.