Колин Фалконър - Стигмата

Не позволявай малкото ми момче да умре.

Събуди се от грубо разтърсване по рамото.

– Простете, сеньор, трябва да се събудите – каза Рено.

Инстинктът на войника: миг и съзнанието му вече беше нащрек.

– Какво има?

Двама от войниците му стояха с горящи факли, между тях имаше малко момче. Държаха го за ръце и полагаха усилия да го удържат, защото то се въртеше, дърпаше и се мъчеше да ги рита. Един от мъжете се умори от боричкането и го удари с дръжката на меча си. Момчето пребели очи и се отпусна на колене.

– Стига! – извика Филип. Скочи прав и се обърна към Рено.

– Какво става?

– Часовите са го спипали, като се е промъквал в лагера. Опитвал се да краде храна.

Филип приклекна до него. Момчето беше чорлаво, мръсно и мършаво като прът на шатра. Филип повдигна главата му.

– Кой си?

Но то все още беше в безсъзнание от удара и не можеше да отговори. Затова го завлякоха до реката и потопиха главата му във водата да се свести. Детето дойде на себе си, разтърсваше глава като куче.

– Кой си ти? – попита Филип отново.

Погледът на момчето се избистри, огледа дрехите на Филип, кадифената му туника и гранатовия пръстен.

– Я какъв богаташ – рече то. – Изглеждате като краля на Франция.

– Вържи му още един – обърна се Рено към часовия.

Филип поклати глава.

– Остави го. – Той улови момчето за раменете. – Как се казваш?

– Лу [29] Loup (фр.) – вълк. – Бел. Прев. , сър.

– И как се сдоби с такова име?

– Майка ми ме е кръстила така. Вие кой сте?

– Ти, безсрамно помиярче такова – скастри го Рено и щеше да го шляпне с ръкавицата си, но Филип му попречи.

– Казвам се Филип, барон на Верси. Аз съм човекът, когото си се опитал да окрадеш.

– Умирам от глад. Имате ли нещо за ядене?

Филип погледна Рено.

– Какво ще правим с него?

– Ако питате мен, щях да му отсека едното ухо, за да го науча на уважение, и после да го хвърля в реката.

– Имай милост, Рено. Ти беше само няколко години по-голям, когато те доведоха при мен.

– Само съм гладен, сеньор. Не съм искал на никого зло да сторя.

– Ти си крадец.

– Сигурно, сеньор. Но или ще съм крадец с едно ухо, или ще лежа вкочанен край пътя и знам кое предпочитам да съм.

Филип се ухили пряко волята си. Изтегли момчето на брега и го бутна към Рено.

– Дай на тоя клетник нещо за ядене.

– Сеньор, идеята не е добра.

– Малко осолено свинско и хляб, щом е толкова отчаян. Ако може да ги преглътне, тогава е по мъж от мен и му се полагат. Имай милост, Рено. Щом аз моля Бог за неговата милост, не трябва ли да отговоря на молбата за милост на друг, ако ми е по силите да я удовлетворя?

Рено сви рамене. Улови момчето за ръката и го повлече нагоре по брега към лагера. Филип се усмихваше. Лу. Вълк . Добро име за просяк. Щеше да нахрани хлапака, а на сутринта да го изпрати по живо, по здраво.

Мъжете хъркаха и огънят беше изтлял. Лу се присви до него, разкъса осоленото свинско със зъби и почти не си направи труд да дъвче. Рено стоеше над него със запалена факла. Филип го изучаваше: завързак с лице на ястреб и несъразмерно дълги за тялото му крайници. Гледаше го като бито псе, очи, които дебнеха за всяко неочаквано движение, главата му непрестанно се движеше, готов да трепне, готов да побегне.

– Откъде си?

– Отникъде.

– Нямаш ли си дом?

– Имах, когато баща ми беше жив. Но той умря и бяхме тръгнали за Париж, където майка ми има братовчед. Тя ми каза, че той ще се погрижи за нас, но умря по пътя. Хвана треска, така стана.

– Къде е?

– Ей там – рече той. – Под едно дърво.

Филип кимна към Рено и двама войници.

– Остави ни. Изпълни добре дълга си. Наистина. Благодаря, Рено.

Той приклекна до момчето, гърбът му се беше затоплил от гаснещата жар на огъня.

– Къде отивате? – попита го Лу.

– Албигоя. Място, наречено Сент Ибар.

– И защо отивате там? Сега е война. Да не се присъединявате и вие към кръстоносците?

– Не сме кръстоносци. Бил съм кръстоносец преди в Земите отвъд и повече никога няма да бъда.

– Тогава защо?

– Имам син в Бургундия. Той умира.

– И защо не сте с него?

– Чувал ли си за чудеса, Лу?

– Чувал съм от свещениците. Но никога не съм виждал.

– Аз вярвам в чудеса. Вярвам, че ако се помоля горещо на Бог, той ще ме чуе и ще отвърне на молбата ми за моя син. Затова отивам в Албигоя. Там имало жена, която лекувала с ръце. Ще я помоля да дойде с мен в Бургундия да изцели сина ми.

– Вие сте луд.

– Да, вероятно си прав.

– Мога ли да спя тук тази нощ? До огъня? Обещавам, че нищо няма да открадна.