Колин Фалконър - Стигмата

– Ако хората не искат да излязат, тогава ще ги намерим вътре. Съпротивата им може да означава единствено, че са приютили еретици. Ако не се преклонят пред Иисус, ще се преклонят пред огъня. Дойдох тук по Божии дела и съм готов да започна.

– Войниците ви предизвикват – рече Симон. – А не гражданите. Те нямат избор.

– Много добре, отец Жорда. Утре сутрин ще приканя всички, които вярват в Светата църква, да напуснат градчето и така ще разберем, че вътре са останали само безбожници.

– Това е напусто! Дори да го превземете, нямате хора, които да го пазят.

– Няма да остане нищо за пазене. Ще постъпя като светото войнство в Безие. Ще го изпепелим и всеки еретик, който намерим в него, ще изгори като факла.

Симон погледна към отец Ортиз.

– Съгласни ли сте с плана му?

– В Испания имаме поговорка. "Не помага ли благословията, ще помогне дебелата тояга."

Симон погледна нагоре по хълма към укрепения град. От ъглите на назъбените стени вече светеха лампите на стражите.

– Отче, не мисля, че сопата е оръжие, което Иисус би предпочел. Мислех, че сме тук, за да спасяваме души.

– Тук сме, за да измъкнем Дявола от леговището му с всички средства, с които разполагаме. Онези, които ще бъдат спасени, ще спасим. Но първото ни задължение е да защитим Иисус Христос.

– Утре ще предложа на добрите католици от града тяхната свобода – рече Жил. – Ако не изберат милостта ни, тогава ще си берат последствията.

Беше вече късен следобед и хората му започваха да правят огнища, на които да си приготвят храна.

– След две нощи ще си греем краката на по-голям огън от тези. Огънят ще си има име. Ще го наречем Сент Ибар – добави той.

ЕДИН ОТ ПО-МЛАДИТЕ войници повръщаше от нерви някъде в мрака, неговите по-опитни другари, на които им беше наредено да пазят пълна тишина, го сритаха, за да го накарат да млъкне. Нямаше луна, единствено светлината от лампите на наблюдателниците им показваше пътя.

Диего и Симон стояха начело на колоната до белия жребец на Жил, огромно животно с червени очи. То се дърпаше от поводите и биеше с копита земята, развълнувано от натиска на войниците около него. Двама оръженосци се мъчеха да го усмиряват.

Някакъв писък го стресна. Битката беше започнала при портите. Половин дузина от хората на Жил бяха изкатерили стените през нощта и сега нападаха войниците при вратата.

Жил беше казал на отец Ортиз, че трябва да чака сигнал, преди да даде на хората му благословията си. Сега вече нямаше повече нужда да се пази тишина, Жил се обърна на седлото си и носочи монаха.

– Казвайте, каквото има да казвате, и бързо!

– Мъже на Нормандия – извика отец Ортиз, – Бог е с вас днес! Вашият враг е враг Христов! Вашият кръстоносен поход е по-велик от онзи, който се води в Светите земи, защото мъжете, срещу които тръгвате, не са просто езичници, които са прегрешили от незнание, ами хора, вдъхновени от самия Дявол, християни, някога спасени от кръвта на Бог, които в своята окаяност са се обърнали срещу него! Те са съсичали свещеници, осквернявали църкви и плюли върху кръста! Целуват задника на черна котка и я наричат Иисус! Никаква милост за такива хора!

Разнесоха се предупредителни викове и звуците на смъртта от портите . Жил дръпна поводите на своя жребец, така че той се изправи на задните си крака и огромните железни подкови паднаха на сантиметри от лицето на Симон. Вратите на Сент Ибар се отвориха. Някой размахваше факла, за да даде сигнал.

Жил не дочака Диего да приключи прощалното си слово. Пришпори коня си напред и изкрещя команда за атака. Рицарите му – неговият конен отряд – и пешаците се втурнаха след него.

Нормандската армия се събра при вратата. Симон наблюдаваше, ужасен и уплашен.

– Добре ли си? – попита отец Ортиз.

– Добре съм.

– Ще се присъединиш ли към мен за един химн?

Той вдигна кръста над главите им точно когато слънцето се показа над планината. Слънчевите лъчи докоснаха върха му и той засия в златно. Отец Ортиз запя:

– Veni Sancte Spiritus [27] Ела, Дух Свети (лат.). – Бел. Прев. ...

Огнен пламък се издигна пред градската порта, последван от втори. Монасите завършиха химна. Диего едва се тътреше под тежестта на позлатения кръст.

– Дълго време им отне да минат през вратата – каза той.

Симон чу паническото изцвилване на кон. Войниците бягаха от портата, обвити в пламъци. Нещо не беше както трябва. Вече трябваше да са влезли.

– Ще изпеем ли отново химна, братко Симон?