Колин Фалконър - Стигмата

Симон и отец Ортиз яздеха отзад на по-лоши животни заедно с обоза. В каруците пренасяха доспехите; металните плетени ризници бяха само за рицарите, защото бяха скъпи, въпреки че се случваше някой оръженосец да носи и плетена ризница, ако господарят му е щедър. Командирът на бойна част можеше да има елек, ушит от кожени ивици. Обикновените войници трябваше да се уповават на шлем и молитва, за да извадят късмет.

Уверили ги бяха, че Безие е само на две левги, три най-много и там най-накрая щяха да се присъединят към папското войнство. Планът им беше да се слеят с кръстоносната армия при Ним, но се забавиха по пътя от Тулуза, когато отец Ортиз се разболя от треска, мина почти седмица, преди да се възстанови в манастир извън Мийо. Докато пристигнат при великото папско войнство, то вече се беше отправило на юг. Изрекоха молитва за по-добър късмет и Бог ги чу; на следващия ден барон Жил дьо Соасон пристигна от север със своята армия, за да се присъедини към кръстоносните сили, и им предложи да ги съпроводи.

Симон яздеше отпуснато на седлото, изпитваше болки, мъчеха го жаждата и жегата. Отец Оргиз вдигна ръка, за да спрат, и той предположи, че се нуждае от почивка. Симон и двама от слугите, сервиенте , подсигурени им от епископа, също спряха. Войниците продължиха да яздят с изключение на двама от ариергарда на двайсетина крачки назад.

До пътя стоеше жена, която внимателно се полюляваше напред-назад на пети, притиснала вързоп парцали до гърдите си. Какво накара отец Ортиз да спре, зачуди се Симон. Нищо необичайно нямаше у жената. По пътя беше пълно с поклонници и бедняци.

Един от слугите слезе от коня си и отиде до нея.

– Какво се е случило? – попита отец Ортиз.

Заговори ѝ на езика ок .

– Казва, че детето ѝ е болно, отче – предаде слугата.

– Доведи я тук.

Приведе се от коня си, разрови мръсния вързоп, който тя държеше на ръце. Бебе, новородено, главата му беше прекомерно голяма и с лоша форма.

– Детето е мъртво – рече той.

Жената изпищя и се отдръпна.

– Как се казваш? – попита я свещеникът. – Къде отиваш?

Тя не отговори. Отец Ортиз слезе от коня си.

– Дай ми детето! – Нещо в гласа му я накара да се подчини, изглежда, у нея имаше някакъв здрав разсъдък.

– Детето е мъртво – повтори той – и трябва да се погрижим за душата му. Вярваш ли в Иисус, нашия Спасител, и Светата апостолическа църква?

Очите на жената бяха по детски ококорени. Тя кимна. Нямаше сили да се възпротиви на милосърдието на отец Ортиз.

– Кръстено ли е с вода от свещеник?

Тя поклати глава.

– Тогава ще му дадем име тук и то ще има християнско погребение, за да може душата му да се спаси в Рая. Ходиш ли често на църква?

Ново едва доловимо кимване.

Отец Ортиз се обърна към слугите.

– Трябва да погребем детето – каза той и пренебрегна напълно изумените им погледи. Земята беше спечена като камък, на Симон му се струваше, че горките мъже бяха на косъм от припадъка, както и той. Но направиха, каквото им беше заповядано, изкопаха плитък гроб в светлата на цвят пръст.

Отец Ортиз набързо извърши кръщенето, като използва вода от кожения мех на кръста си, после извади епитрахил от чантата на седлото и каза няколко думи в заключение. През цялото време двамата войници от ариергарда, които сега бяха единствената им защита на пустия път, ръмжаха и поклащаха глави, възмутени, понеже отецът им създава неудобства заради някаква си селянка.

Детето беше положено в плиткия гроб и заровено. Със сигурност лисиците и кучетата щяха да го изровят веднага след като си тръгнат, помисли си Симон.

Качиха се отново на конете си.

– Ами жената? – попита Симон отец Ортиз.

– Ще я вземем с нас.

Свещеникът я отведе до коня си и ѝ помогна да се качи на седлото.

– Отец Ортиз? – изуми се Симон. – Това мъдро ли е?

Вероятно искаше да попита: това достойно ли е?

– Аз ще повървя.

– Тогава се качете на моя кон.

– Не, решението е мое. Точно това би направил Иисус.

И по тази причина отец Ортиз вървя пеш по целия път до Безие. Както сам беше отбелязал, именно така би постъпил Иисус и той не можеше да постъпи другояче.

Безие

Когато пристигнаха, кръстоносното войнство вече беше минало и заминало оттук. Петнайсет хиляди души бяха живели в този град. И все още бяха там, но вече не бяха сред живите. Симон не си направи труда да ги види, но долови миризмата им. Казаха му, че по-голямата част са изгорени; онова, което беше останало от тях, в крайна сметка.