Колин Фалконър - Стигмата

– Не ги моля да идват.

– За коя се имаш? Веднага да се сложи край на това лечение. Разбра ли ме?

– Но тя помага на толкова много хора, преподобна майко!

– Сестра Бернадет, вие сте прекалено лековерна. Тя ви прави на глупачка, а вие не го проумявате. – Отново се обърна към Фабрисия. – Спираш. Веднага. Разбра ли?

– Да, преподобна майко.

– Добре. Сега се махнете от очите ми и двете.

ИГУМЕНКАТА НАЛОЖИ строги правила. Вместо мекото легло и мечешките кожи, които имаше в Сент Ибар, и бяха дали кораво легло от дъски, покрито тънко със слама.

Камбаната ги събуждаше посред нощ за утринните служби. Вече почти мразеше звука на тази камбана. Все още сънена, Фабрисия навличаше монашеската си дреха над ризата и се измъкваше от леглото, краката ѝ замръзваха по студения камък, докато търсеше в тъмнината дървените си налъми. После слизаше долу и прекосяваше ледената галерия, за да мърмори неясно псалмите в сумрачната църква заедно с останалите послушници. Когато дойде в началото, дъхът ѝ образуваше бяло облаче във въздуха, докато Фабрисия изричаше молитва за волни пожертвувания и не чувстваше допрените си пръсти. Наложи се да строши коричка лед върху коритото в галерията, за да се измие. Какво ли ще е през зимата?

Няколко часа сън. После отново камбаната, за утреня. Закусваха със сух ръжен хляб и вода, примесена с малко вино. Нищо повече, понеже онова, което произвеждаха – плодовете от градината, гроздето от лозята, млякото и маслото от краварника, – се продаваше в селото или се разменяше за брашно и дърва за огрев.

Всички имаха възложени задължения. Фабрисия беше икономка на манастира, самотно занимание, но тя предполагаше, че от самото начало игуменката беше пожелала да я държи настрана от останалите послушници. Избата беше под спалното помещение. Представляваше мрачно подземие, но сега, когато лятото най-накрая беше дошло в планините, въздухът вътре благоухаеше на хмел, стари ябълки и сирене.

Утрините ѝ щяха да минават в броене на чесън и гърнета с мед и щеше да прекъсва само когато камбаната ги свикваше заедно отново в параклиса за още молитви. Те се връщаха в килиите си след вечерня за няколко часа сън, камбаната отново биеше и всичко се повтаряше. Малко време и възможности оставаха за завързването на приятелство или дори за разговор. Освен това някои от останалите послушници бяха положили обет за мълчание.

Тя си спомни какво ѝ каза някога Симон в онзи друг живот в Тулуза. Не е достатъчно да обичаш Бог. Ако положиш обет, трябва да си готова да му служиш през всичките си години, не само една или две.

Фабрисия непрекъснато се чувстваше гладна и изтощена и нямаше изгледи някога да почувства друго. Не знам дали мога да живея така до края на живота си, помисли си тя. Липсва ми животът, който имах, липсва ми и животът, който мечтаех да имам. Но няма избор. Предполагам, че трябва да привикна.

Сутринта след разговора с игуменката, вместо да отиде до вратата след утринята и да работи с наредените на върволица поклонници, дошли да я помолят да сложи ръка върху тях, тя отиде направо в избата и се захвана със задълженията си. Мухите бавно кръжаха над дългата маса; голяма синя муха ядно пълзеше по ленената покривка, поставена над купа с топло козе мляко. Оса жужеше бясно около капака на гърне с мед. Откъде да започне? Имаше маслини в торби в ъгъла, които трябваше да бъдат поставени в гърнета, за да се запазят.

Вече сигурно викат името ми при портата, помисли си тя. Изглежда жестоко да откажеш на хората надежда. Но какво мога да сторя? Игуменката сега управлява живота ми. В известен смисъл чувстваше облекчение, че ѝ е забранено да лекува, защото това изцеждаше и малкото сила, която имаше, макар че се чувстваше засрамена заради това облекчение.

Ръцете я боляха, а краката – не толкова, че да не може да стои права. Тя тежко приседна на стол и махна ръкавиците си. Трябваше да промие раните и да постави чисти ленени превръзки, преди да започне работа. Тръгна мъчително обратно нагоре по стълбите, по протежението на галерията към коритото с вода.

Напълни кофа и я постави на земята. Слънчевите лъчи заиграха живо по повърхността на водата, тя примигна и затвори очи. Когато отново погледна, водата се въртеше и се люлееше и в дълбочината ѝ видя мъже с мъртви очи, които тичаха през спалното помещение с извадени ножове. Сестра Бернадет беше просната на пода, гола и полумъртва, с кръв по бедрата си. Красив мъж със зелени очи и засъхнала кръв по ризата си стоеше над нея с нож.