Колин Фалконър - Стигмата

– Не му обръщай внимание.

– Ще почакам тука; няма да си тръгнат, докато не сложа ръце върху тях.

Бернадет я улови за ръка.

– Недей, Фабрисия, днес не можеш да се върнеш. Остави ги да чакат. Дори болните трябва да се научат да внимават за обноските си.

Заместничката на игуменката беше дългуреста слаба жена с мек глас и твърда решимост.

– Нараниха ли те? – попита я сестра Мари.

Фабрисия поклати глава, за да покаже, че ѝ няма нищо.

Последва сестра Бернадет в трапезарията, на две стъпки от всяка една от тях. Минаха покрай овощната градина, сливови и крушови дървета се огъваха под тежестта на плодовете, две от сестрите се опитваха да прогонят птиците с дълги гребла. Насекоми трескаво жужаха около нападалите плодове в тревата, жуженето им се носеше силно из въздуха.

В Сент Ибар скоро щяха да отбележат празника за започващото лято. Дори майка ѝ щеше да събере див пелин, бъз, салвия и пелин, да направи нанизи, които да увеси около къщата за благоухание или за да прогонят духовете на мрака. Миналогодишните нанизи щеше да хвърли на големия огън вън от стените. Цялото градче щеше да присъства. Освен нея.

И въпреки това този живот, макар да не беше животът, който искаше, поне беше животът, който избра. Нямаше какво да се направи.

Тя се върна към работата си в кухнята, да търка подове, да помага на другите сестри да изтъркат гърнетата. Някои се усмихваха и свеждаха глави, сякаш тя е игуменката. От други получаваше само мрачни погледи. Крайно време беше. Реши явно да се присъединиш най-после и към нас? Най-накрая са ти схванали играта, а?

Малко медно звънче от гредите в параклиса ги призова на сутрешна литургия и проповед. Фабрисия хвърли гърнето, което търкаше, отново в коритото, благодарна за почивката. Присъедини се към другите монахини, докато те вървяха през галерията около манастирския двор към параклиса.

Статуята на светата Дева в синята ѝ роба ги наблюдаваше от ниша високо горе на южната стена.

Когато започна службата, Фабрисия изговаряше молитвата, но вниманието ѝ беше съсредоточено навътре към личните ѝ молби. Когато затвори очи, видя мъртвото дете, което ѝ бяха тръшнали в ръцете сутринта пред вратите. Сигурно трябваше да е привикнала на подобни ужасии, тя беше видяла достатъчно от тях от деня, в който така безразсъдно беше докоснала Бернар пред портите на Сент Ибар.

Моля те, Богородице, направи така, че това да спре. Дай това бреме на някой, който е по-достоен, на светец, на монах, привикнал на размишление и на живот, в който се е отрекъл от себе си.

Изведнъж в устата ѝ се появи странен вкус, сякаш е яла тебешир. Чу жужене, познатият облак, подобен на рояк пчели, който съпътстваше лудостта ѝ, я обви. Каменните плочи под коленете на Фабрисия се раздвижиха и тя се сепна тихо, стори ѝ се, че параклисът ще се сгромоляса. Мазна пот изби по кожата ѝ, а стомахът ѝ се разбунтува. Тя се подпря на дървения молитвен стол.

Вдигна поглед към свода. Някакъв демон в черна роба се бореше с ангел. Докато се биеха, демонът изгуби опора и двамата паднаха на пода на параклиса. Главата на демона се разцепи на каменните плочи като зряла слива в градината. Тя се полюшна към нея; Фабрисия различи късо постригана брада, прошарена със сиво. Дяволът носеше тонзура като монах. Идвам за теб , каза той, а после крилете на ангела го покриха и той умря.

Фабрисия се изправи и закрещя.

Видението изчезна. За малко да изгуби равновесие, протегна ръка и се помъчи да не падне. Бернадет я улови. Фабрисия смътно осъзнаваше виковете на другите послушници около нея пред олтара и студения поглед на водещата литургията, преди да припадне.

Лежеше на сламеника си в своята килия, сестра Бернадет стоеше приведена над нея.

– Фабрисия – прошепна тя. Опита се да стане, но Бернадет притисна гърба ѝ към леглото. – Трябва да си починеш.

– Видя ли как падна ангелът?

– Какъв ангел, Фабрисия?

После тя си спомни: просто сън.

– Какъв ангел? – повторно попита Бернадет.

Фабрисия затвори очи. Бернадет я остави да почива.

И тогава започна болката зад очите ѝ. Много бързо, дори мърдането на главата ѝ беше мъчение. Половината свят беше изчезнал, можеше да вижда само едната страна на вратата, едната половина на прозорчето, едната половина на тялото си. Когато я болеше така, единственият лек за болката ѝ беше да лежи в килията си със затворени капаци на прозореца.