Колин Фалконър - Стигмата

– Тя къде живее? Ще я намеря.

– В Албигоя. Градчето се казва Сент Ибар в графство Фоа. Хората разправят, че можела мъртвите от гроба да вдига. Тя е единствената ти надежда, защото само чудо може да спаси сина ти, сеньор.

– Кажи ми името ѝ.

– Казва се Фабрисия Беранже. Дъщеря е на зидар.

– Благодаря ти – рече Филип.

ВЪЗДУХЬТ В ГОЛЯМАТА 3AJIA беше възкисел, защото в огъня горяха прекалено много сурови дърва. Грубо скованите маси бяха натрупани до стената, готови да бъдат пренесени за вечеря. Неколцина от свитата му се помотаваха и играеха на зарове; ловджийските кучета виеха и проквичаваха в сламата, дремеха или се протягаха. Той огледа щитовете с гербове над големите порти, символи на неговите славни бургундски предци и източник на неговите привилегии и вериги.

А, да, неговите вериги. Ето я нея, по средата на личното имение, в роклята си от малиновочервено кадифе, обточена с кожи, на вид великолепна, тревожна и бясна едновременно.

– Ти полудя ли? – викът ѝ стресна кучетата.

Мъжете вдигнаха поглед от играта си на зарове, решили, че ще има забавление.

– Оставете ни – нареди им той и изчака, докато слушателите напуснат, преди да ѝ отговори. – Нали чу какво каза старата жена?

– Някаква дърта вещица ти казва да идеш в Лангедок и ти оседлаваш коня си? Няма да отидеш по нареждане на папата, но ще послушаш някаква си дъртуша?

– Отивам по свои дела, а не по тези на Рим.

– И какво се надяваш да намериш там? Мислиш си, че някаква жена ще сложи ръце на сина ти и той ще бъде изцелен ли? Това ли си въобразяваш?

– Няма да позволя да умре.

– Децата непрекъснато мрат.

– Да го изхвърлим и да не помисляме за него повече, все едно е пилешка кост, която подхвърляме на кучетата на вечеря, така ли? Толкова ли струва животът за теб?

– Не можеш да пожертваш всичко, което имаш, за едно болнаво момче.

– Преди изобщо не беше болнав.

– Ще умре независимо какво правиш или колко много го обичаш. Такава е волята Божия.

Филип поклати глава.

– Тръгвам утре сутрин. Оръженосецът ми Рено идва с мен. Ще взема дванайсет бойци и ще се върна след месец.

– Кой ще ни защитава тук?

– Да те защитава? Трябва ти пазач на вратата и друг, който да пречи на конярчетата да крадат пилета. Ако се чувстваш застрашена, имаш трима братя на десет левги оттук, които ще яхнат конете си да ти се притекат на помощ, но не виждам защо ще ти трябва такава. Способна си да се грижиш за делата ни толкова добре, колкото и аз. Ще се върна до празника за началото на лятото.

И в този миг влезе Рено, дойде несъмнено, за да го спаси, както беше направил онзи ден в гората. Носеше синя туника над кожените си дрехи, готов за утринния лов. Предоставил беше на един от войниците да съпроводи Маргьорит до дома ѝ.

Жизел реши да го привлече на своя страна.

– Можеш ли да призовеш твоя сеньор да прояви малко здрав разум? – рече тя. – Чу ли какво е намислил да прави?

Рено се подвоуми, погледът му се местеше между двама им, все едно оценяваше двама съперници преди двубой. Но той дължи вярност на мен, затова трябва да прояви дипломатичност, независимо какво мисли. Представям си как съжалява, че е изпратил друг в Поаси, а не е отишъл сам.

– Сеньорът трябва да направи онова, което смята за най-добро – внимателно рече той.

– Не му се подмазвай! Наистина ли искаш да повярвам, че онова, което предлага, изглежда смислено на теб или на някой друг в този замък, освен на него?

– Не е моя работа да мисля по този въпрос.

– И двамата сте луди! – кресна Жизел.

Улови полите си и полетя по стъпалата към спалнята си.

Рено въздъхна. Горкото момче. Само на седемнайсет, а това бе първата му битка. Справи се доста добре.

– Благодаря, Рено. Смело постъпи. Сега говори откровено.

– С цялото ми уважение, сеньор, да не сте полудели?

– С цялото ми уважение, оръженосец Рено, ти ми каза да посетя старицата.

– Тя живее в Поаси, а не в Лангедок.

– Няма да чакам и да го оставя да умре. Чу какво каза старата жена. Казва, че има жена, която може да изцерява с ръцете си.

– И така да е, ние ще яздим из места, където се води война. Армията на Севера се е насочила към Безие и вече е опустошила голяма част от Миди. Из пътищата върлуват разбойници, а войниците на графа на Тулуза устройват засади на всички северняци без добър ескорт. И ако не носим знака на кръстоносците, ще бъдем застрашени и от двете страни.

– И преди съм воювал. Ще успея да отведа всички ни дотам и да ни върна.