Колин Фалконър - Стигмата

Маргьорит се пресегна през масата и улови ръцете му в своите. Филип се изненада от силата ѝ и топлината, която се излъчваше от нея. Изненада се и че си позволи да постави ръце върху своя сеньор, без преди това да поиска разрешение. Жестът му напомни, че смъртта достига господарите със същата лекота, с която отнася и бедните.

Старицата взе парче зебло и няколко от гърненцата от полицата, отсипа по малко от едното, после от другото. Други треви стри в хаванчето, преди да ги добави към купчината от листа и билков прах върху плата. Дълго мислеше над всяко гърненце, преди да е напълно удовлетворена. После взе игла и конец, направи вързоп и му го подаде.

– Какво е това? – попита той.

Миришеше ужасно.

– Миши уши, киселец, невен, тученица. Както и малко кукуряк, пард и кучешко грозде. Зарасличе за прочистване на кръвта. Много неща. От тези билки трябва да направиш настойка и да го накараш да пие, колкото може да поеме.

– Ще го излекува ли?

– Може би.

– Няма да го оставя да умре.

– И принц да си, не можеш да спориш със Смъртта.

Той взе торбичката от нея и ѝ подаде няколко сребърни монети. Тя му ги върна.

– Не съм баячка, нито свещеник, слава на Бога. Плати ми, когато се подобри.

– Това е за времето ти. Направи така, че да оздравее, и ще получиш десет пъти по толкова.

Вече си тръгваше, когато тя го извика.

– Невинаги съм била старица – рече тя. – Имах син и съпруг. Умряха и двамата. Не можах да им помогна, въпреки че другите, на които давах треви, се надигаха от леглата като същи Лазар. Не съм вещица, сеньор. Не мога да направя магия заради вас. Ще ми се да можех.

– Синът ми няма да умре – заяви той.

Маргьорит го изпроводи с поглед. Добър човек бил, така разправяха.

Но и прекалено горд.

ФИЛИП СЛЕЗЕ до кухнята, за да приготви лично настойката. Наля топла вода в чайника и го окачи над огъня.

Приведен над него, почувства ръката на жена си на рамото си, топлината ѝ; така се стресна, че се обърна да я потърси с поглед. Но мъртвите не се връщаха към живота.

Алезаис, любима, помогни ми. Правя всичко по силите си.

Когато водата с тревите завря, той вдигна чайника от желязната кука и напълни метална чаша с бълбукащата смес. На човек му призляваше от вонята ѝ. Уви дръжката с кърпа и се върна в спалнята на сина си.

Опита се да накара Рено да пие от магическия чай на вещицата, но момчето едва я преглътна. С такава сила повръщаше непрекъснато, та Филип си помисли, че ще си разкъса стомаха. В повърнатото имаше яркочервена кръв. Най-накрая той махна чашата. Когато отново настоя, момчето я блъсна ожесточено и безценното ѝ съдържание се разля на плочите. Филип извика от раздразнение и я изрита. Тя се озова в огнището.

Добре, утре щеше да изпрати някой да донесе още билки.

Рено се гърчеше и риташе, мълвеше думи, които Филип не разбираше. Натопи кърпа в студена вода и я постави на челото му.

– Няма да го оставя да умре – обеща си той.

Няколко лъча светлина си проправиха път през капаците на прозорците, гаснеха с изтичането на следобеда. Той запали свещ и продължи бдението си.

Намерил беше гребена на Алезаис, сребро и черупка от костенурка. Привикнал беше навсякъде да го носи със себе си под туниката. Въртеше го непрекъснато в ръце като играчка. По него все още имаше косъмчета от косата ѝ. Той разви и задържа един от фините косми срещу светлината. Но не можеше да вижда добре, зрението му се беше замъглило. Върна гребена под ризата си. Нея я няма, напомни си той. Няма я и няма да се върне.

На стената над леглото на сина му висеше гоблен, изобразяващ битката между християнски рицар и сарацин. В детството му беше висял над неговото легло. Мечтал беше да стане рицар, за славата, която щеше да си спечели, да отвоюва Йерусалим от неверниците сам-самичък, да го поздравяват като най-великия раждал се някога воин в християнския свят. Истинският живот беше съвсем различен. Какво трябва да сложа сега на моя гоблен?

Чу камбаната в параклиса да бие за вечерня. Чувстваше се уморен до смърт. Повика слугиня. Наблюдавай го, повикай ме, ако се събуди, дори ако само извика. Разбра ли ме?

Мъжете от свитата му бяха пили пиво до гаснещия огън на голямата зала, кучета душеха из тръстиките и търсеха остатъци от вечерята. Други вече бяха на пода и спяха. Той спря за момент, вперил поглед в едно от конярчетата, свито в плаща си с една от перачките, положило глава на гърдите ѝ. Бих разменил твоето място с моето топло легло и студена любов, ако искаш.