Колин Фалконър - Стигмата

– Ако останеш да пазиш улова си, ще докарам неколцина мъже и коне, за да откараме трупа в замъка.

– Опитахте всичко друго. Тези касапи, които се наричат доктори, му пускаха кръв и му даваха очистителни, направиха му какви ли не противни неща, а той още боледува.

– Благодаря ти, че ми спаси живота. До идния Великден ще си повече от оръженосец.

– Маргьорит. В Поаси. Помислете.

– Жената е нечиста.

– В това Бог не ви беше верен. Направете, каквото трябва да направите, сеньор.

– Ти си добър човек, Рено – рече Филип и обърна Лейла, запъти се обратно надолу покрай потока през плитчините към брода.

МАРГЬОРИТ ЖИВЕЕШЕ на половин левга от Поаси, в диво място, където не растяха дори дървета, а папурът си оспорваше блатистата местност с папрати и млади върби. Гората, през която минаха, беше усойна, с непроходими храсталаци от орлова папрат и стари дървеса с разкривени клони. Хората му бяха начумерени и умълчани. Филип усещаше как нечии очи ги следят, може би на животни, може би на духове. Всички знаеха, че в такива гори феите спят в листови обиталища и странни джуджета припкат в пълния със сенки здрач. Всеки човек, умрял на това място без светите тайнства, щеше да е прокълнат навеки да си остане скитник.

Струйка бял дим се издигаше измежду дърветата и ги поведе към къщурката ѝ. Старицата беше в градината си, събираше билки. Косата ѝ се спускаше свободно до кръста и имаше смразяващия поглед на котка. Наблюдаваше приближаването им с едната ръка на хълбока, с другата – засенила очите си.

– Ти ли си Маргьорит, знахарката? – попита Филип.

– Аз съм. А ти си Филип от Верси. Какво прави изискан сеньор като вас тук в гората?

– Не знаеш ли? – изпита я той.

Тя се наведе и откъсна вейка от розмаринов храст.

– Чух, че момчето ти е болно. Осмелявам се да предположа, че са му пускали кръв и са му давали очистителни, молили сте се за него и сега сте дошли при мен като последно средство. – Тя се усмихна на объркването му. – Не мога да чета мисли, господарю. Просто не съм толкова луда, колкото сигурно изглеждам.

Филип подаде поводите на коня си на своя церемониалмайстор и слезе от седлото. Имаше пътека от дъски, която потъваше в калта при всяка стъпка.

– Казват, че изцеляваш всякакви болести с твоите отвари и мехлеми.

– Също толкова съм известна и с болестите, които не изцелявам. Най-добре е да влезете.

Филип я последва и си удари главата в ниската врата. Вътре беше тъмно. Бързият му поглед видя някакви треви и прашни клончета от сушени цветя да висят от тавана или да се сушат на огъня от огнището. Ръждиво гърне седеше накриво върху купчина пепел и овъглено дърво.

Маргьорит дръпна прокъсана завеса в задната част на къщата, зад нея имаше маса с два стола и няколко тесни полици, препълнени с гърненца. Той разпозна няколко изсъхнали клончета от бълхавче и листа от къпина. Повечето от другите му бяха непознати. В средата на масата стояха чукало и хаван.

– Сядайте – рече му тя.

Е, това е новост, помисли си той. Рядко ми нареждат така. Дори и жена ми. Но седна, без да се оплаква.

– След малко ще кажа на слугите да донесат греяно вино – рече Маргьорит.

– Малко смокини и шербет стигат.

Тя разтри вейка от розмарин между пръстите си, подържа я до носа си и вдъхна аромата му.

– Бог създава красиви неща – рече тя. Ръцете ѝ бяха кафяви и разкривени от възрастта, целите във възлести стави и подути вени. Но имаше очите на млада жена, ярки, бързи и умни. Маргьорит пусна розмарина на пода. – А после ги разваля. Това е тайнство, понякога болезнено. Разкажи ми за сина си.

– Започна след Богоявление. Сутрин ставаше с мъка, изглеждаше безжизнен, после започна да не задържа храна. Повикахме лекар да го прегледа, той предписа пиявици и подобни лекове. До Великден вече едва се надигаше от леглото си и приемаше само вода и малко бульон. Стана кожа и кости.

– Боли ли го?

– Лекарят предписа беладона. За известно време помагаше, но сега стене и се мята ден и нощ. Почти не се отделям от него. Страх ме е дори да заспя, мисля, че когато отворя очи, него вече няма да го има. Както каза, ние се молихме и молихме, доведохме доктори чак от Байо, продадох голяма част от зестрата на жена ми, за да им платя. И пак никакво подобрение.

– Има ли треска?

Филип поклати глава.

– Изхожда ли се с кръв?

– Ако не стене и от време на време не вика майка си, която от четири години е в гроба, той вече не прави нищо, което прави и едно живо създание.